Ивайло отвори очи - беше тихо. Стана вяло, с безразличие погледна безпорядъка в стаята си и отиде в дневната. Направи си кафе, запали цигара и машинално защрака дистанционното - нищо не задържа вниманието му. Телефонът звънна.

 - Здрaвей, мамо, как си?

 - Добре, но ти не ми звучиш добре... Пак ли?

 - Не...

 - Познавам те, дете, не ме лъжи...

 - Когато се върнеш,- всичко ще е наред.

 - Затънал си, пак си на много... Как се подлъга, миличък? Защо? Комуни, болници, затвор - мина през всичко...

 - Мамо, само се успокои, моля те, спри да плачеш! Обещавам ти, като се върнеш - ще съм добре. Само не се тревожи, ще се поболееш...

 - Не наранявай повече, дете - себе си, другите, заради хероина! Всичко се плаща! Никой на този свят не остава длъжник - нито за добро, нито за зло...

 - Знам, мамо. Ще се оправя!

 - Лека нощ, миличък, поздрави всички. Обичам те!

 - И аз теб, мамо, лека нощ.

 Ивайло погледна снимката на майка си. ” Тази вечер - наистина последно...” Запали цигара - от два месеца тръгваше с тази мисъл... Оправдание, което да приспи съвестта... „Ами, ако започна от днес?" Мисълта за кризата накара тялото му да потръпне. Насили я в друга посока - чист е, майка му се е върнала... Забавляват се, щастливи са - както винаги, когато мама е у дома... Представата, усещането за абстиненцията задълба в мозъка му и прогони хубавата картина. Стана нервно - имаше още три-четири часа, но мисълта, че ще пропусне дозата, го обля в студена пот...

 Ключът в бравата изщрака.

 - Здрасти, бате! Пак ли не си на работа?

 - Болен съм, Лъчо.

 - Пуснаха ни по-рано.

Ивайло погледна часовника - от месеци времето нямаше значение за него. Измерваше го от доза до доза - останалата част от денонощието беше вакуум, празнина...

 - Лъчо, дай си телефона да се обадя...

 - Не мога, бате - тати, ако разбере...

 - Спокойно, само да попитам дали са поправили моя.

 Малкият сe подвоуми и подаде телефона си.

 - Айде, преобличай се.

 - После може ли да поиграя на компютъра, бате?

 - Може.

 Лъчезар отиде в стаята си. Ивайло грабна якето, нахлузи маратонките и хукна навън. Знаеше, че Лъчо ще си изпати, съвестта го жегна... „Наистина последно! Само една доза - с останалите пари ще купя рецепта и от утре - на хапчета край, спирам” Извървя лабиринта между бордеите, мълчаливо подаде банкнотите и взе стоката - за всичките пари...

 Половин час по-късно, облегна глава на стената и затвори очи - беше в изоставен строеж. Сърцето забави ударите, тялото спря да трепери. Отдавна вече не изпитваше удоволствие - парите все не стигаха... Друсаше се, за да избегне кризите и убийственото безсъние. Постоя още малко и тръгна да се прибира. Пред него с грациозна походка вървеше хубаво момиче. Погледът му се плъзна с безразличие. Иво се замисли кога за последно беше лягал с момиче. Съзнанието му блуждаеше - скачаше от едно на друго... Отхвърли с досада въпроса и влезе във входа. Още докато се събуваше, Лъчезар излезе в коридора- очите му бяха червени:

 - Заради теб, сега две седмици няма да излизам. Каквото и да ме помолиш вече...

 - Утре ще го върна...

 - И предния път каза така, и по-предния.

 Ивайло закачи якето, погледна се в огледалото, пое дълбоко въздух и влезе в дневната:

 - Добър вечер.

 Поздрава му увисна - баща му и Илиян, средния му брат, вечеряха.

 - Къде е на Лъчо телефонът?

 - Утре ще го върна.

 - Писна ми! Утре, като изляза от нощна - да си решил...

 - Тате, чакай...

 - Няма чакай! Или влизаш в болницата да се лекуваш, или се обаждам в полицията - все ще намерят за какво да те приберат - стана рязко и остави чинията с недоядената си вечеря. – Лъчо, приготвяй се за лягане. Илияне, погрижи се!

 - Добре, лека работа, тате.

Ивайло загребваше вяло с лъжицата, очите се затваряха - главата клюмаше и брадата му опираше в супата. Илиян го гледаше с погнуса и отвращение:

 - Повече от месец обещаваш, че спираш, след две седмици мама се връща. Постоянно я лъжем, че всичко тук е наред...

 - Знам - с усилие опита да държи очите си отворени. - Утре отивам за хапчета...

 - Пак лъжеш! Колко пари съм ти давал - и все за хапчета? Все спираш... Колко пъти съм откупвал какво ли не? Нали пак за хапчета ми заложи якето и олекнах с още 50 лева миналата седмица? Откак започна да се друсаш - постоянно съм без пари... А печеля достатъчно - винаги са ми стигали и съм си позволявал всичко...

 - Съжалявам! Какво да направя? Няма спасение за мен - отрепка, боклук... Мразя се...

 Илиян въздъхна, съжали го:

 - Ще се оправиш! Трябва! Ако ти дам пари, ще си вземеш ли хапчета?

 - Не мога, никой доктор няма да ми напише рецепта без придружител... Е, от махалата става...

 - Край с махлата! Ще се обадя, че няма да отида на работа утре, но сигурен ли си? Да не ме издъниш?

 - Няма.

 - Колко ще струват хапчетата, че съм почти на нула?

 - 20-30 лева, не повече...

 - Дължиш ли на някого пари?

 - В махлата - 25, телефона на Лъчо - 25, но той може да почака - за две седмици съм го заложил. Тия са важните - с другите ще се оправям сам...

 - Как? С кражби... Говори с вуйчо!

 - Нищо не искам от него.

 - Защо, хората, които ти обърнаха гръб, не те мразят - просто им писна да ги лъжеш.

 - Знам...

                                                                             *****

  Денят се влачеше мудно и вяло от сутринта. Беше мрачно, валеше.

 Блед като платно, Ивайло се сви на пейката пред кабинета. Трепереше неудържимо. Мускулите се свиваха в жестоки спазми - сякаш ги разкъсваха. Имаше чувството, че всяка костица от тялото му е стегната в менгеме до краен предел... Стискаше зъби и ритмично се поклащаше.

 - Добре ли си? - Илиян го гледаше с тревога.

 Иво не отговори. Мисълта му се съсредоточи в това, да издебне брат си и да хукне. Надигна се бавно, пое дъх и... Вратата на кабинета се отвори.

 - Следващият, заповядайте.

Ивайло издиша шумно и влязоха.

 - Доста си закъсал...

 Въпросите на доктора се плъзгаха покрай него - не можеше да се съсредоточи. Болката беше смазваща:

 - Дай ми нещо, докторе, ще се побъркам!!!

 - Ела с мен.

                                                                       *****

 В следващите дни, Ивайло ставаше машинално сутрин - отиваше на работа с брат си. През няколко часа Илиян му даваше хапчетата, а вечер, след ударната доза, се превръщаше в парцал и заспиваше безпаметно. Кризите го съпътстваха, но бяха поносими. Напрежението беше изписано на лицето му. Постоянно си повтаряше, че трябва да издържи. След няколко дни, болката щеше да е зад гърба му, но не и желанието за хероин. Вече бе минавал по този път преди четири години и знаеше, че за да успее, трябва да минат месеци - без никакво излизане, никъде... Нищо не го радваше, нищо не го интересуваше - мечти, планове, надежди бяха заспали, дълбоко заровени в душата му. Усещаше живота си като непоносима досада, умора - от самия себе си и това, което му предстои... За кой ли път?! А и мисълта, че дължи пари на дилъра го глождеше - и за по-малко са пребивали и осакатявали...

 Още докато Илиян паркираше, Ивайло видя Лъчо да разговаря с някого пред входа - фигурата му се стори позната, но беше с гръб. Слезе и изтръпна - беше дилъра му. Видя как слага ръка на рамото на брат му и хукна:

 - Пусни го!

 Питбула вдигна ръце:

 - Споко, мой, просто си поговорихме.

 - Качвай се Лъчо!

 - Бате, аз...

 - Веднага!- обърна се към Питбула. – До ден-два, ще си оправим сметките...

 - Утре до обяд да си се отчел - сложи ръце в джобовете и тръгна. Извърна се с усмивка – Голям сладур е брат ти...

 Ивайло погледна към колата, Илиян заключваше. Качи се бързо и влетя при Лъчо:

 - Ти нали знаеш, че с непознати не...

 - Бате, той каза, че ти е приятел...

 - Всеки може да ти каже, че ми...

 - От Белмекен те познавал и за татуировките ти знаеше.

 Ивайло изпъшка:

 - Нито дума пред тати и Ильо! Ясно?!

 - Да.

 Апатията изчезна, мозъкът му защрака. С баща си беше абсурдно да говори за пари. Ильо е на нула. Майка му нямаше да му откаже, но и да изпрати, не можеше да ги вземе без лична карта - дори не си спомняше, в коя заложна къща я остави... Помисли за вуйчо си, но веднага го отхвърли. „Няма как, ще избръмча за последно и край с глупостите!"

 Още докато вечеряха, Ивайло се присви и стана от масата.

 - Зле ли ти е?

 - Нещо стомаха... - отивам да легна.

 - Хапчетата?

 - Едва ли ще заспя без тях.

 На сутринта, Ивайло перфектно изигра стомашно разстройство. Илиян не знаеше какво да прави:

 - Няма да отида на работа, оставам с теб.

 - Глупости - няма да мърдам от къщи. Виждаш, че вече всичко е под контрол.

 - Ами хапчетата?

 - Дай ги на Лъчо - преди да тръгне, ще ми ги даде. Час по-рано, не е от значение - кризите минаха - за да е по-убедителен, хукна към тоалетната. – Чао, Ильо, лека работа...

                                                                                *****

 Ивайло се облече и излезе. Пак си помисли за вуйчо си и пак се отказа да го потърси. Опита да прогони натрапчивото усещане за провал - по-скоро предчувствие... Кошмарните сънища от изминалата нощ бяха свързани с Лъчо - беше длъжен да оправи нещата.

 Наближаваше единайсет, а нищо не можа да закачи. Притеснението от малкото време изби в припряна нервност. Сам нямаше да успее - тръгна към центъра. Отдалеч забеляза Милен, седнал до шадраваните. Не го познаваше добре, но личеше, че е закъсал - това му трябваше:

 - Здрасти.

 - Имаш ли цигари?

 Ивайло му подаде кутията:

 - Накъде си?

 - Трябва ми поне двайсетак, а от сутринта удрям на камък...

 - Тръгвай с мен!

 Планът беше в главата му. Пробваха в един-два магазина, но нищо не стана. Кризата яко започна да тресе Милен. Ивайло не знаеше доколко може да разчита на него, ако ги хванат, затова реши максимално да се подсигури. Влезе в нотариална кантора и замота секретарката. Милен се появи няколко минути след него - все едно не се познават...и свърши мръсната работа.

 В 12.30 вече бързаха към циганската махала - пазара на дрога. Двата телефона бяха заложени, парите поделени... Разделиха се - Милен си купуваше от друг дилър. Ивайло си помисли, че ще му останат двайсет лева, като се разплати с Питбула. „Ще купя нещо за вкъщи, да се почерпим”

 Ивайло подаде парите на Питбула:

 - Пито-платено.

 - Закъсня, мой, няма как - лихва.

 - Нямам повече...

 - Грешен отговор - стовари юмрук в лицето му и го повали - започна да го рита- Да знаеш, че никой не може да се ебава с Питбула, боклук с боклук...

 Ивайло се сви, не можеше да си поеме въздух. Питбула претършува джобовете му и взе банкнотата от 20 лева. Срита го в бъбреците и влезе в къщата.

                                                                                 *****

 Когато се прибра, нямаше никой. Погледна се в огледалото - окото му беше синьо, почти затворено, а устата сцепена и подута. Зачуди се какво ще лъже Ильо и баща си - обзе го отчаяние. Повече от всичко искаше да се оправи и приключи с дрогата, а все се забъркваше в нещо и все се проваляше... Обедните хапчета бяха на масата - помисли си да ги вземе, да избръмчи отново и яко да се надруса... Хапчета плюс дрога... и край, всичко ще свърши - завинаги... Седна и погледна снимката на майка си - сълзите се втурнаха по обезобразеното му лице. „Да се убия, значи да убия теб, мамо... няма да го направя..."

 Ильо се върна запъхтян от бързане. Още щом видя брат си, побесня:

 - Как да ти вярвам? Целият цирк от снощи е бил да се откачиш и надрусаш...

 - Не съм вземал нищо - приключих с това...

 - Сериозно?! – погледна го със злобна ирония.

 - Само ме изслушай, това е последното, за което те моля!

 - Давай, щом е последно може - наистина ми писна!

 Ивайло му разказа всичко, цялата истина. Изпита облекчение - независимо от последствията:

 - Това е, ако искаш ми вярвай...

 - Защо не ми каза снощи?

 - Направи достатъчно. Благодарение на теб отново имам шанс...

 Илиян въздъхна:

 - Ела да си направим кафе и да измислим, какво ще казваме на тати. 

Късно вечерта, Ивайло влезе в стаята на брат си:

 - Дай ми само два диазепама.

 - Сигурен ли си?

 - Докато не пробвам, няма как да разбера. Ако не мога да заспя, ще взема и другите. Лека нощ!

 Ивайло легна и затвори очи - болката я нямаше. „Само трябва да заспя! Край с дрогата! Този път ще успея! Ще работя много, ще давам цялата си заплата вкъщи... Никакво излизане - никъде, само с Ильо на кафе понякога. Ще се занимавам с Лъчо..." Усети, че заспива - спокойствие и облекчение се разля по тялото му. Сънят го прегърна и заспа, мечтаейки за бъдещето...

                                                                       *****

 - Иво, ставай, кафето е готово.

 Отвори очи и се усмихна на брат си:

 - Идвам. Мисля, че вече всичко е наред...

 Илиян му намигна:

 - Крайно време беше...

 Закусиха всички заедно, кроейки планове за посрещането на майка им. Баща им тръгна на работа, Лъчезар - на училище. Звънецът на входната врата иззвъня рязко.

 - Ильо, отвори, сигурно Лъчо е забравил нещо - аз ще измия чашите.

 Илиян отвори и замръзна - двама полицаи попитаха за Ивайло, легитимираха се и влязоха. Извика брат си и се подпря на стената „ Не и сега, не и този път- сега щеше да успее... „

 - Вие ли сте Ивайло Петков?

 - Да- причерня му

 - Арестуван си за кражба на телефони от нотариална кантора. Имаш право на адвокат. Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда.

 Белезниците щракнаха и го отведоха. Всичко се сгромоляса - отново... За кой ли път...

 Още същата нощ, в следствения арест, Ивайло написа писмо - на места, мастилото беше размазано от сълзите...

  „Отново ви разочаровах, съжалявам! Мамо, прости ми... ако можеш... Години наред ми прощава и беше зад мен и в издънките и в битките ми... Прости ми, татко! Като най-голям, трябваше наравно с теб да деля отговорностите... Ильо, съжалявам... Благодаря ти, че си такъв, какъвто си! Ти единствен ми повярва и беше с мен до края - благодаря ти! Лъчо, ти си страхотно момче! Бъди добър! Слушай мама, тате и бате си Ильо - те са единствените хора на този свят, които биха те разбрали и подкрепили за всичко... Учи съвестно, за да ги радваш! Достатъчно голям си, да научиш истината - досега я криехме от теб... Аз съм наркоман... Арестуван съм за кражба и със сигурност ще вляза в затвора. Никога не посягай към наркотиците - няма опитване, има започване! Дрогата не само убива, но и жестоко наранява всички, които те обичат... Обещавам ти, че ще дойде ден, в който ще се гордееш с мен така, както с бате си Ильо! Не съжалявам, че съм тук - за да започна на чисто, трябва да си платя... Обичам ви! Единственото хубаво нещо в живота ми сте вие... Няма да ви моля да ми повярвате отново. Бавно и с търпение, ще спечеля доверието ви - независимо, колко време ще ми е нужно. Това е всичко, за което си струва да се боря... Обичам ви!!!

 Осветлението изгасна. Ивайло въздъхна и се изправи до малкото прозорче. Повдигна се на пръсти и хвана решетките.

 Милиони звезди блещукаха в мастиленото небе.

 „Ако можех да повярвам в теб така, както мама вярва - сигурно щеше да ми е по- леко... Ако имах право на едно-единствено желание в живота си, бих си пожелал: Да върнеш времето с един ден! Само един ден, нищо повече..."

 Легна, но погледът му остана взрян в небето- късчето свобода... Ярка звезда блесна и се откъсна. Ивайло скочи от леглото и се набра на решетките. Проследи я с поглед и си пожела: Никога повече да не разочаровам семейството си! Ако Те има, ако Си там горе, помогни ми! Господи, помогни ми!!!

 Тиха въздишка се отрони от устните му, въздишка на разкаяние и надежда...

 Вече всичко бе в ръцете на БОГ...