Нощта се разпростираше над студените сгради в града. По улиците се мяркаха едва забележими силуети, напомнящи колко нереално може да изглежда всичко. Как илюзията за света се прокрадва в съзнанието на човек, как бездната се разширява в душата ми и поглъща цялото ми същество. Всяка вечер, минавайки по този път, тези мисли се появяваха изведнъж. Като приятен непознат странник, който някак стопля самотната ти душа. Винаги на място в точното време. В такъв момент аз не намирах студа за злодей, който иска да вледени сърцето ми и да го изтръгне. Не – той се превръщаше в най-горещия пламък, в катализатора за мисленето ми. И единствен той можеше да ме отведе там, където никой друг не би посмял. Той бе арбитърът на мрака.
Вървях по бялата пътека. Гледах как снежинките падат пред мен и точно, когато доближих ъгъла, след който щях да завия, за да се прибера, чух кучешки вой. Но този беше различен, не бях чувала такъв преди. Пред мен се бе изправил необикновен за размерите си вълк. Очите му светех ...