Нощта се разпростираше над студените сгради в града. По улиците се мяркаха едва забележими силуети, напомнящи колко нереално може да изглежда всичко. Как илюзията за света се прокрадва в съзнанието на човек, как бездната се разширява в душата ми и поглъща цялото ми същество. Всяка вечер, минавайки по този път, тези мисли се появяваха изведнъж. Като приятен непознат странник, който някак стопля самотната ти душа. Винаги на място в точното време. В такъв момент аз не намирах студа за злодей, който иска да вледени сърцето ми и да го изтръгне. Не – той се превръщаше в най-горещия пламък, в катализатора за мисленето ми. И единствен той можеше да ме отведе там, където никой друг не би посмял. Той бе арбитърът на мрака.
      Вървях по бялата пътека. Гледах как снежинките падат пред мен и точно, когато доближих ъгъла, след който щях да завия, за да се прибера, чух кучешки вой. Но този беше различен, не бях чувала такъв преди. Пред мен се бе изправил необикновен за размерите си вълк. Очите му светеха в тъмното. Но в погледа му нямаше жажда за кръв, нито ярост. Усещах топлина и спокойствие. „Необикновено спокойствие струи от него” - помислих си, въпреки че бях нащрек. Той се приближи грациозно, спря се и тогава видях, че между зъбите си държеше някакъв предмет. На земята пред нозете ми остави стар ръждясал ключ, с нестандартни размери. Отдалечи се бавно и изчезна зад ъгъла. Импулсивно грабнах ключа и се отправих към ъгъла, където мистичното същество отиде. Нищо. Нямаше и следа от него, въпреки навалелия сняг. Погледнах ключа в ръцете си. Имаше странни очертания, сякаш не беше от този свят. Бронзов цвят и пръстеновидно ухо бяха първите белези, които забелязах. Но най-интересно бе съвпадението, че следата му в снега, която се бе оформила след като създанието го бе оставило, сочеше към стара зловеща къща. Сега тя имаше необикновено излъчване и нещо силно ме водеше към нея. Беше почти струтена, но със стабилни основи, на два етажа. Нямаше ограда, нито пък растителност. Доближих се. Забелязах, че на втория етаж има малка тераса, с бяла врата, чиято боя беше издрана сякаш с нокти. Пъхнах ключа във входната врата. Моментът, когато разбрах, че ключът е бил точно за тази врата, беше най-плашещият. Усещах, че нищо добро не ме чака вътре. Но не можех и да се боря с неутолимото си желание да продължа. В този миг аз не се интересувах за собствения си живот. Вълнувах се от това защо създанието беше избрало мен, защо ми даде този ключ и какво се крие в тази стара изгнила от времето къща. Твърде много въпроси, които сякаш се блъскаха, защото усещах, че с всяка следваща крачка пулсът ми се ускоряваше. Вътре беше абсолютен мрак. Сиянието на луната ми подсказа през почти срутения втори етаж, че има стълбище. Реших да се кача по него. Първият етаж ми се струваше прекалено зловещ и неспокоен. Стъпалата скърцаха толкова силно, че за момент си представих как пропадам под тях. Имаше тесен коридор насреща ми, там беше и вратата към терасата. Нямаше други врати, не видях и други прозорци, когато бях пред къщата. Само тази врата. Когато стигнах до нея, чух специфичния звук от стълбището. Някой се качваше. И идваше при мен. Нямаше къде да се скрия. Страхът ме засмукваше като във вакуум. Пред мен се появи вълк. Мога да кажа, че беше същия вълк, който ми предостави ключа. Познах го, по погледа. Нададе силен вой, който ме ужаси. Беше страшен, но възхитителен. Преобрази се във висок строен мъж, с черни дрехи и светли очи. Аз бях паднала на земята, защото се изплаших, но той се приближи и ми помогна да се изправя. „Аз избрах теб” - каза ми той - „защото досега не бях виждал някого да не се страхува от студа. Този предвестник на смъртта. Именно по това разбрах, че ти трябва да си Избраницата.” Попитах го - „Избраницата за какво?”, бях объркана от думите му. Той се усмихна. В усмивката му имаше съчетание от задоволство, удовлетвореност и очакване. И тогава той каза - „Избраница не за нещо, а за някого.” В този момент той обви ръцете си около моите толкова силно, че и думата не ставаше за спасение. Повлече ме към малката тераса. С един замах ме рани по рамото. Болката беше непоносима. Усещах как отровата се влива в кръвта ми. Вълкът човек ме бе хванал за гърлото. Краката ми съвсем леко усещаха ръба на дъсчения под на терасата. Изпаднах в транс, картините през очите ми се размазваха. Усетих как летя плавно. Силен удар.
     Чувствах се като в кома. Не можех да помръдна тялото си, но съзнавах, че нещо не е наред с мен. Чувствах се толкова силна, колкото никога досега. Усещах как мускулите ми се стягат още повече, жилите ми се напрягат, а кръвта ми кипеше. Отворих рязко очи. Усещах вечността във вените ми. Копнежът за един неживян живот. Нощта бе моята кръстница в този час. Свидетелката на моето прераждане. Аз бях Избраницата. Наследницата на Хаоса.