Не исках днес да се буди денят

Не исках да се буди днес денят. Така хубаво се беше сгушил в прегръдките на последната лятна нощ, прохладна, но все още топла, напомняща, че скоро си отива. А аз не исках да заспивам. Приятно ми беше да гледам как лятото спи. Все още свежо, истинско, изпълнено с живот. Дишам с пълни дробове. Да поема от тази магия. Сякаш мога да я задържа… Мога само да я опиша. И то бегло, защото думите не стигат в такива моменти. Понякога и фантазията не стига. Да можеше да се опише чувството... Мислиш си, че няма да ти стигнат листовете, а те остават празни. Само в главата ти напират думи, думи, хиляди думи, и като почнеш да пишеш… Ами не е това, което искаш да кажеш. Да можех да опиша чувството…

Вървя по тихите булеварди. Прехвърча по някое самотно такси със закъснял пътник. Само уличните лампи светят. Никой не обича да гледа как нещо си отива. Особено лятото. А то си отива всяка година, така, както идва. И всеки път е еднакво хубаво и еднакво тъжно. Вечерите стават по-прохладни, после лястовичките се събират по жиците да изпеят последните си песни на родна земя, след това дърветата започват да багрят короните си в златисти цветове, започва да се носи аромат на пушек от къщите, където бабите правят лютеница на внучетата, въздухът мирише на есен. След това завалява тих и спокоен дъжд, от време на време се прокрадва някой слънчев ден, който обгръщаш с всичките си сетива, а накрая остават само тъжни облаци, една сива оцветка на настроението и много носталгия в сърцето.  И някъде там се скриваме ние, отказвайки да изпратим лятото като си отива. А колко е красиво ако знаете… Да можех да го опиша с думи…

Искам времето да спре. Да ми върне всичките лета, които не съм изпратила, да ми върне всичките розови изгреви и кървави залези, всичките диви ветрове и нощни бури, всичките усмивки, които са оставали скрити, всичките сълзи, които съм преглъщала и целувките, които не съм давала, и прегръдките, които не съм приемала… Когато лятото си отива, оставяме по някоя въздишка в топлите юлски дни. И се сещаме за нея, когато есенният вятър погали лицата ни. С нашата въздишка.

Не исках да се буди днес денят. Вървях цяла нощ по празните булеварди, за да запомня това усещане- на прохлада, на отлитане, на прощаване. На нещо, което  трябва да си тръгне. За да се върне отново, може би по- красиво, може би по-свежо, може би по- различно. Не исках днес да се буди денят. Нека остане завинаги последна лятна вечер и едно чувство, за което думите не стигат. Поне моите. А ако някой успее да го опише, нека ми даде да го прочета. Може пък  и да не мога да изпратя следващото лято. Знае ли човек… А усещането е толкова… хм… не може да се опише с думи.