Понякога пиша чрез мисълта си. Перото трябва да го топя в мастило, химикалките се изписват, а моливите постепенно предупреждават за гибелта си. Умът ми е най-сигурното място. Никой не може да ме чуе. Никой не може да ме "прочете". Мислите ми са безшумни, макар че всичко, плод на моето въображение, развърта гайките на разума ми. Водовъртеж, който поглъща картините на собствената ми извратена фантазия, подготвя се да кихне и противно на очакванията - повръща наведнъж всички изображения. Сякаш съм самотен посетител в огромна кинозала и се блещя отблизо в огромен монитор, по който има смущения. Всичко е точно както го разправят: кинолента, ниже се образ след образ, само че с малката подробност, че след това не си мъртъв. Не вярвам в светлината на края на тунела, не си и падам много-много по тунели. Страх ме е да заспя, защото не съм сигурен дали вече не спя. Не обичам да затварям очи, но истината е, че не само аз, а всички виждат по-добре със затворени очи. Никога нямам време, защото време никога нямам. Надявам се, че дотук съм се справил добре, само че после - накъде ще ме отведе всичко? Дясната ми длан е подпухнала и я потапям в матрака си. Хващам за ръчичка първата пътечка, която срещам, само че аз я водя. Не търся посока, не съм забол самотно кабарче на някаква дестинация. Устройват ме пътищата само с начало, авантюрите без крайна точка, защото не обичам изминалите пътешествия и изживените приключения.
Обичам вода и чай, правят ме стилен отвътре. Сипвам си ги в халба, защото всичко, което приемам, е или колкото искам, или без хич. Пия чая с няколко лъжици мед, защото всичко е по-сладко с щипка от природата.
И понякога съм алергичен към живота.