Jun 19, 2008, 11:49 AM
"Не вали"... едно старо откровение
895
0
1
5 мин reading
"Не вали, мило. Това е само шумът на вятъра"
Продължавам да твърдя упорито, въпреки че навън се изсипват реки от дъжд. Разбира се, че съм права!
- А какво тогава плющи навън?! - пита той, отчаян от твърдоглавието ми.
- Вероятно просто някое прекалило с течностите куче... пишка. - тросвам се аз.
Разбира се, че осъзнавам колко глупави и детински са доводите ми, но няма да се откажа! Не искам, не искам да вали, значи НЕ вали!!!
От истината ни делят само пердетата. Ако ги дръпне, вече ще се разсърдя. На света, сигурно.
Пердетата са почти прозрачни и ако се загледам, мога да видя дъжда. Ама не искам. Днес трябваше да е най-прекрасният ден, а вали!
И ето ме сега, от суровата действителност ме дели едно перде. Както винаги. И пет годишната в мен се обажда: "Действителността не ми харесва ПЪК".
В ситуациите напоследък според мен има победител (аз) и губещ (не аз), или ми се иска да е така. А нищо не е по-силно от това, което човек сам си внуши. Не съм нито луда, нито разглезена или вдетинена. Аааа, нищо такова! Просто съм... твърдоглава.
А най-малко искам мъжко същество да успее да докаже правотата си или да направи нещо, нараняващо егото ми и потъпкващо хилядите неща, за които са се борили първите феминистки - пещерните жени, отказващи да сготвят. И всеки, който не е "от Венера", рано или късно ще получи ток от обувка в третото око, или вилица в едно от двете нормални, защото все с нещо ще го е заслужил.
Няколко абзаца и "отклоненията" ми вече личат.
Не е, не е честно! Днес трябваше да сготвя, да обядваме на двора и да му кажа (най-после престрашила се, може би), че... е специален за мен. А вали! И както винаги, се опитвам с твърди убеждения и силна воля да накарам природата да работи за мен.
Миналия октомври "възродих" лятото за няколко дни, като цял ден упорито се разхождах по къси панталонки, горнище от бански и джапанки във весели цветове, по време на адски студ. В крайна сметка се получи. Но преди да предприема това самоубийствено дефиле на плажна мода, можех да се заслушам по-внимателно в прогнозата, да чуя, че климатичните промени така и така предстоят, и да не прекарам "второто лято" с 40 градуса температура. Да... твърдоглавието ми носи главоболия...
Не съм луда или глезена, както вече казах, но не съм и точно твърдоглава, поне не по рождение. Но как да преглътна това, че се доверих на възможно най-недостойното (както по-късно разбрах) за доверие мъжко същество, и станах за присмех?! За пръв път вярвах на някого, както първокласничетата вярват в читанките си, а какво стана?Той се позабавлява и изчезна яко дим да пести пари от сметката си за ток, топлейки се в пазвата на една от най-близките ми приятелки.
Месеци наред се правих на незасегната от ситуацията, а останех ли сама, някой спомен проблясваше в обърканата ми главица: "Не бързам, мило." (Ама не бързаш, как да бързаш, като не си тръгнал изобщо към окаяното ми, парцаливо, сантиментално сърЧИЦЕ!!!) - усещам как не се побирам в кожата си - срамувам се дори пред себе си, обзема ме някакъв детински яд, който ме гризе злобливо по ушето и щедро лее оцет и сол по най-лютите рани и усещам как от мен излиза невидимо, но колосално количество от нещо, някакво чувство, може би по-странно и от рутинния ми бяс. "Следващият път ще има две възглавници." - Кой път?! Кога се състоя?! Еееееееей, някой ще ми припомни ли?! - Първо ми се иска да изтърбуша главата на една плюшена играчка, но малкото останал ми разум ме побива във възглавницата, откъдето издавам някакво задавено, недоволно ръмжене. Показвам глава от скривалището си и изведнъж ме напушва смях. Ама че съм жалка!Толкова, толкова ми става смешно.
Ах ти, глупачке, ах ти! Аз...
И оттогава съм такава - ядосана, сърдита на мъжкото съсловие, изкарваща си го на всички, "що веят гордост в панталона", без те дори да имат някаква вина (поне не към мен). От настъпеното ми по опашката "Аз" излиза добра, запалена феминистка, забелязвам отстрани напоследък.
А оттогава измина доста време. Сега съм... с него (Не мога да напиша Него още). Той е мил, нежен и... напълно неподозиращ за бурята в душата ми. Но сега разбирам - не е виновен, че не знае. Просто не съм го допуснала достатъчно близо до мен, за да разбере. Не би избягал от сражението - би се борил с мен, за да остана чиста, готова да създавам нови спомени с него. И другите не са виновни. Нито аз. Просто ми трябваше време да го осъзная.
"Него" го няма?! При другата е? Не, моят господин "Той" е тук - рошав, очарователен, застанал на ръба на леглото ми, облечен в шантавата си пижама, вперил поглед в упоритото ми допреди секунди, твърдоглаво "Аз". Казва нещо, виждам как устните му се движат, но потънала в разсъждения, не го чувам. Мълча, мисля. За мен е. Заслужавам го, обичам го.
- Невъзможна си! - казва отчаяно, докато аз мълча. Преди да се осъзная, слиза по стълбите и тръгва по улицата, в пороя.
И аз слизам, взимам по три стъпала наведнъж, изскачам на улицата и го догонвам. Заставам до него.
- Защо, по дяволите, е толкова мокро, мила? Нали не валеше? А аз разчитам на теб...! - тросва се шеговито с крива усмивка.
И крещя:
- Вали, обичам те!
И наистина вали.
Това е писано отдавна... Е, с рошавия младеж в странна пижама се преборихме с призраците на миналото и сме щастливи вече година и половина. Оттогава доста пъти валя... Но никой от тях не беше като онзи път, в който му казах, че го обичам.
Продължавам да твърдя упорито, въпреки че навън се изсипват реки от дъжд. Разбира се, че съм права!
- А какво тогава плющи навън?! - пита той, отчаян от твърдоглавието ми.
- Вероятно просто някое прекалило с течностите куче... пишка. - тросвам се аз.
Разбира се, че осъзнавам колко глупави и детински са доводите ми, но няма да се откажа! Не искам, не искам да вали, значи НЕ вали!!!
От истината ни делят само пердетата. Ако ги дръпне, вече ще се разсърдя. На света, сигурно.
Пердетата са почти прозрачни и ако се загледам, мога да видя дъжда. Ама не искам. Днес трябваше да е най-прекрасният ден, а вали!
И ето ме сега, от суровата действителност ме дели едно перде. Както винаги. И пет годишната в мен се обажда: "Действителността не ми харесва ПЪК".
В ситуациите напоследък според мен има победител (аз) и губещ (не аз), или ми се иска да е така. А нищо не е по-силно от това, което човек сам си внуши. Не съм нито луда, нито разглезена или вдетинена. Аааа, нищо такова! Просто съм... твърдоглава.
А най-малко искам мъжко същество да успее да докаже правотата си или да направи нещо, нараняващо егото ми и потъпкващо хилядите неща, за които са се борили първите феминистки - пещерните жени, отказващи да сготвят. И всеки, който не е "от Венера", рано или късно ще получи ток от обувка в третото око, или вилица в едно от двете нормални, защото все с нещо ще го е заслужил.
Няколко абзаца и "отклоненията" ми вече личат.
Не е, не е честно! Днес трябваше да сготвя, да обядваме на двора и да му кажа (най-после престрашила се, може би), че... е специален за мен. А вали! И както винаги, се опитвам с твърди убеждения и силна воля да накарам природата да работи за мен.
Миналия октомври "възродих" лятото за няколко дни, като цял ден упорито се разхождах по къси панталонки, горнище от бански и джапанки във весели цветове, по време на адски студ. В крайна сметка се получи. Но преди да предприема това самоубийствено дефиле на плажна мода, можех да се заслушам по-внимателно в прогнозата, да чуя, че климатичните промени така и така предстоят, и да не прекарам "второто лято" с 40 градуса температура. Да... твърдоглавието ми носи главоболия...
Не съм луда или глезена, както вече казах, но не съм и точно твърдоглава, поне не по рождение. Но как да преглътна това, че се доверих на възможно най-недостойното (както по-късно разбрах) за доверие мъжко същество, и станах за присмех?! За пръв път вярвах на някого, както първокласничетата вярват в читанките си, а какво стана?Той се позабавлява и изчезна яко дим да пести пари от сметката си за ток, топлейки се в пазвата на една от най-близките ми приятелки.
Месеци наред се правих на незасегната от ситуацията, а останех ли сама, някой спомен проблясваше в обърканата ми главица: "Не бързам, мило." (Ама не бързаш, как да бързаш, като не си тръгнал изобщо към окаяното ми, парцаливо, сантиментално сърЧИЦЕ!!!) - усещам как не се побирам в кожата си - срамувам се дори пред себе си, обзема ме някакъв детински яд, който ме гризе злобливо по ушето и щедро лее оцет и сол по най-лютите рани и усещам как от мен излиза невидимо, но колосално количество от нещо, някакво чувство, може би по-странно и от рутинния ми бяс. "Следващият път ще има две възглавници." - Кой път?! Кога се състоя?! Еееееееей, някой ще ми припомни ли?! - Първо ми се иска да изтърбуша главата на една плюшена играчка, но малкото останал ми разум ме побива във възглавницата, откъдето издавам някакво задавено, недоволно ръмжене. Показвам глава от скривалището си и изведнъж ме напушва смях. Ама че съм жалка!Толкова, толкова ми става смешно.
Ах ти, глупачке, ах ти! Аз...
И оттогава съм такава - ядосана, сърдита на мъжкото съсловие, изкарваща си го на всички, "що веят гордост в панталона", без те дори да имат някаква вина (поне не към мен). От настъпеното ми по опашката "Аз" излиза добра, запалена феминистка, забелязвам отстрани напоследък.
А оттогава измина доста време. Сега съм... с него (Не мога да напиша Него още). Той е мил, нежен и... напълно неподозиращ за бурята в душата ми. Но сега разбирам - не е виновен, че не знае. Просто не съм го допуснала достатъчно близо до мен, за да разбере. Не би избягал от сражението - би се борил с мен, за да остана чиста, готова да създавам нови спомени с него. И другите не са виновни. Нито аз. Просто ми трябваше време да го осъзная.
"Него" го няма?! При другата е? Не, моят господин "Той" е тук - рошав, очарователен, застанал на ръба на леглото ми, облечен в шантавата си пижама, вперил поглед в упоритото ми допреди секунди, твърдоглаво "Аз". Казва нещо, виждам как устните му се движат, но потънала в разсъждения, не го чувам. Мълча, мисля. За мен е. Заслужавам го, обичам го.
- Невъзможна си! - казва отчаяно, докато аз мълча. Преди да се осъзная, слиза по стълбите и тръгва по улицата, в пороя.
И аз слизам, взимам по три стъпала наведнъж, изскачам на улицата и го догонвам. Заставам до него.
- Защо, по дяволите, е толкова мокро, мила? Нали не валеше? А аз разчитам на теб...! - тросва се шеговито с крива усмивка.
И крещя:
- Вали, обичам те!
И наистина вали.
Това е писано отдавна... Е, с рошавия младеж в странна пижама се преборихме с призраците на миналото и сме щастливи вече година и половина. Оттогава доста пъти валя... Но никой от тях не беше като онзи път, в който му казах, че го обичам.
© Юлия Стоянова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Красиво е!Браво!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
