Тодака знаеше добре психологията на своя народ. Беше наясно с престорената любезност, която беше начин за мнозина не просто да се впишат в обществото, но и да оцелеят на ръба. Защото прошка нямаше. Знаеше и разбираше езика на улицата. Осъзнаваше напълно ясно, че Япония беше изолирана за прекалено дълъг период от време. Още когато португалците и испанците си бяха позволявали да налагат своето влияние в Страната на изгряващото слънце. А по-късно всичко се беше развило със забележителни темпове. Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че всичко смърдеше. Цялата брутална глупост, която се наричаше живот. Дълбоките поклони, които трябваше да изразят своего рода смирение или покорство, но на практика не означаваха нищо. Китайските триади съществуваха и имаха сходна структура с онази на японските си събратя, които определено имаха нужда да се научат от тях не толкова на престъпния занаят или на жестокост, а по-скоро да взаимстват някои модели, които щяха да спомогнат оцеляването им. Триадите отдавна бяха разбрали, че трябваше да проявяват по-голяма гъвкавост в избора на своите начинания и бизнес операции, без значение дали им харесваше. Самият термин триада беше използван за описание на множеството разклонения на китайската мафия, която според мнозина наброяваше над един милион души. Основната концепция на триединството беше връзката между човек, небето и земята. А сподвижниците на това гангстерско общество използваха образа на Гуан Ю - онзи легендарен китайски генерал. Между впрочем легендата за Гуан Ю беше интересна и за самия Тодака - в нея той беше оценил едно съществено нещо - смелостта и лоялността. На върха на организацията естествено стоеше планинския господар, наричан също и драконовата глава, който имаше специфичен номер - 489, Беше интересно как триадите взаимодействаха помежду си в опита си да постигнат надмощие и да запазят своите владения. Заместниците на планинския или драконовия господар също носеха имена, наситени с дълбоко символично значение. Названията им бяха Законодателния планински господар, Тамянения господар и Авангарда. Те бяха един заместник, един пазител и един церемониален майстор и също носеха число, което обозначаваше позицията им в организацията, а именно 438. Под тях в йерархията стояха редовите членове, които носеха номера 49. Накрая идваше редът на неасоциираните членове, известни като сини фенери. Официалната позиция на организацията беше винаги да бъде в опозиция на правителството и това беше само добре дошло за Тодака и дръзките му намерения. Това означаваше, че щеше да има малко покой поне в това отношение. Не че се надяваше твърде много на това, но все пак.

Страданията по улиците на Токио бяха нещо брутално. Щом дори високопоставени лидери на Якудза можеха да бъдат кастрирани като прасета. Като всяко общество, и в Япония беше добре да не изпъкваш много, за да нямаш проблеми впоследствие. Дори и Тодака не знаеше какво да си мисли. Но както казваха японците "Ако разбереш пътя си сутринта, можеш да умреш вечерта." И Тодака - макар и гангстер - трябваше да се съгласи напълно с нея.

Токио беше онази жестока територия, където се преплитаха всички интереси на основните семейства на Якудза и рано или късно нещата можеха и да загрубеят. А Тодака не искаше да бъде стар и болен, защото знаеше, че никой не е вечен. Планираше да си осигури резервни варианти, които щяха да му дадат по-голяма свобода на действие.

С напредването на времето, се оказа, че онова момиче Юки беше бременно. Това все пак беше нещо. Поне щеше да има дете. Явно, че с първите две се беше провалил. Тодака не беше от онези, които щяха да изпаднат в самосъжаление или пък щяха да се питат дали не бяха сбъркали изначално. Толкова дълбоко възлаганите му надежди не бяха нищо повече от една идилия на дълбоко страдание и съзерцание, но само докато дойдеше истинският момент на действието, когато той щеше да се изправи и да смаже враговете си по най-жестокия начин, на който беше способен.

Триадите поначало все пак си сътрудничеха с Якудза, опитвайки се да балансират интересите си в този регион на света. Умното нещо беше, че спечелените пари триадите връщаха абсолютно винаги обратно в родината си. Тодака искаше да направи същото. Разбира се, по своя начин.

Строителството на казиното напредваше. Основите бяха излети с невероятна прецизност и по-нататъшното строителство се забърза значително също. Китайците не си губеха времето. Но и не бързаха прекалено. Под огромното казино, Тодака искаше да променят малко плановете и да изградят хранилище за някои неща. Например нещо като специален тайник. Той използва част от разполагаемите средства, за да подкупи онези строителни работници, които отговаряха точно тогава за строежа, за да изградят тайника, а също и да ги подмени. По-късно реши, че доста по-интелигентно би било да разчита на повече от едно сигурно място и увеличи бройката на тайниците на пет. Всеки от тях беше със сходен размер и можеше да събере по около десетина милиона в много едри банкноти. Петдесет милиона за черни дни не бяха малко. Китайците не се усетиха. Все пак тайникът беше извънредно малък. Едва ли беше по-голям от малко по-голям сейф. Беше умело скрит във винарната на комплекса. Разбира се имаше подземен коридор и точно там в един от най-просташките ъгли Тодака реши да направи тайника. Нямаше намерение, ако пренасяше кеш, да се доверява на банки или пък да използва криптовалута, която също имаше някои слабости при някои по-особени транзакции. Искаше да пипа суха пара.

Хазартните игри щяха да постигнат онова, което нищо друго не можеше да постигне - установяването на почти неизчерпаем финансов ресурс. Тодака мислеше да бъде още по-брутален и да прехвърли огромните капитали и в търговия с лекарства и медицинско оборудване, а също и в сделки с имоти. И никога нямаше да разчита на случайности. Абсолютно никога.

Тодака дори си мислеше, че дискретността на китайските триади можеше да бъде поне малко взаимствана що се касаеше до задграничните операции. Те трябваше да са бъдещите амбиции на истински далновидните гангстери, а не традиционното честване на церемонии. Ясно беше, че в Япония традициите все пак трябваше да се спазват - поне формално.

Юшима се опитваше да използва парите и първите подкупи бяха на място - той трябваше да осъзнае добре защо всъщност се случваше всичко. И да провери лоялността на всички по правилния начин.

Мегакорпорацията плащаше също на много структури, за да не буди съмнение, а част от парите трябваше да се дават и от Юшима, който беше дясната ръка на Хироюки. Подкупите се раздаваха кажи-речи на всички.

И така мегакорпорацията оставаше чиста. Този път Юшима щеше да бута само по най-основните звена. И да, навсякъде срещна истинска подкрепа. Навсякъде срещаше протегнати ръце, които очакваха той да реши съдбата им. А парите на Хироюки нямаше да бъдат за всички, докато не докажеха своята истинска лоялност и желание за работа.

Юшима беше женен, но понастоящем не беше особено впечатлен от своя социален статус. Целият смисъл на живота му беше да служи на Хироюки. Това правеше най-добре и възнамеряваше и занапред да го прави.

Бокузо и Яшимара наблюдаваха напредъка на строежа. Тодака ги беше командировал, но през това те бяха набрали своите членове и семействата им наброяваха почти по пет хиляди всяко. Това слагаше в ръцете на Тодака контрол върху почти десет хиляди нови членове, което беше повече от добре. Знаеше и че трябваше да планират добре дейността си в Макао, а в впоследствие да започнат здраво да продават и ваксини, които щяха да донесат съвсем несметни богатства. Медицинското оборудване също беше важно перо. Недвижимостите щяха да бъдат в локации, напълно освободени от данъчни тежести и всякакви други такси, където можеха да разчитат на още нови постъпления.

Макао скоро се превърна в невероятен източник на приходи. За две-три години те възвърнаха инвестицията си и започнаха да печелят. Тодака вече имаше поне петстотин-шестотин милиона в брой, а може би и повече. Скоро щеше да стигне заветния милиард. Така щеше да бъде почти бог. Бокузо и Яшимара влагаха и в незаконни букмейкърски залагания, от които също падаха още доходи. По тяхна идея Тодака закупи расови коне, които изнесе в чужбина и ги отдаваше под наем на елитни състезания - получените пари от наградните фондове, спечелени от тях криво-ляво покриваха режийните разходи, които Тодака имаше към останалите членове. А останалите капитали непрестанно изнасяше в чуждестранни инвестиции, но той помнеше златното правило на триадите да връща цялата заработена печалба на родна почва. Опитваше се да спазва това стриктно и да се издига все по-нагоре. След още две години беше собственик на заветните два милиарда долара, които дори бяха повече, отколкото беше мечтал да притежава. Сега можеха да започнат да действат наистина сериозно.

Първо да предпазят своите авоари. Централата на Ямагучи-гуми си остана, където си беше винаги, но в същото време самият Тодака се премести в скромна, но много добре защитена вила. Но дори и скромна, площта и пак беше поне четири пъти повече от онази на средностатистическата японска къща.

Тодака искаше да прекарва повече време с Юки, но не повече от два пъти месечно. Все пак искаше да следи как се движеше бременността. През останалото време той се опитваше да направи изчисления за останалите клонове и отрасли, които можеше да превземе.

Търговията с медицинска апаратура в Япония - особено нелегално внесената - си беше доходен бизнес, а контактите на Тодака бяха повече от достатъчно първия път, но дали щяха да успеят и втория?

Оказа се, че да! Парите от тези бизнеси той предоставяше щедро на Бокузо и Яшимара, но все пак те му отчитаха от уважение една част от парите.

И Бокузо, и Яшимара бяха вече на около четиридесет, а самият Хироюки беше навършил четиридесет и две години. Сякаш този сравнително кратък период от време ги беше превърнал в съвсем други хора. И на изток, и на запад всички твърдяха, че парите не променяха човека. Променяха не него, ако беше истински, а по-скоро издаваха слабостите му. Но и Бокузо, и Яшимара не попаднаха в клопката. Ни най-малко. Те се държаха на истинско положение и даваха всичко от себе си в опитите си да бъдат достойни партньори на Тодака - истинският бос. Хироюки знаеше, че Тодака беше станал невероятно силен, но беше все още като малко дете пред възможностите на мегакорпорацията.

Знаеше, че всичко това е един параван, за който усърдно работеха всички, един чадър, който щеше да пази и него самия, а Тодака щеше да бъде човекът, който да го отваря при нужда. Замисълът беше гениално прост, но толкова умело замаскиран.

Бокузо беше заминал за Макао, докато Яшимара трябваше да подбере лейтенанти за семейството. Разбира се, че отново се допитаха до Тодака и умелата му преценка. И скоро намериха стойностни кадри.

Макао се стори на Бокузо малко по-странен от предишните му посещения. Не беше замряло, но хазартът се играеше по-особено. Вървяха най-разнообразни варианти на западните хазартни игри, но в игрите на маджонг можеха да се завъртят и наистина сериозни суми - дори милиони.

Бокузо нямаше какво да каже, но се досети и за друго. Триадите все още не бяха поискали своето - да, те бяха пълноправни партньори с китайците и партньорството изглеждаше кораво като гранит - и все пак. Китайците нямаше да допуснат Якудза толкова свободно, тъй като считаха Макао за свой. Но те бяха разбрали и нещо друго - с Тодака шега не биваше да има. Той можеше да налее още нови огромни средства и от това щяха да спечелят само те. Така че окончателно решиха да не му се месят и партньорството се заздрави още повече.

- Вашият шеф господин Тодака преобрази вида на Макао. Това място тепърва ще се развива и ще стане още по-доходно. Наистина сме впечатлени - произнесе с истинско уважение, но без излишен възторг Гао Минг, който се водеше неофициално за един от големите инвеститори там и беше истинска финансова акула. - Ще видим следващите му стъпки. Но, както казват у нас, "Можете да си купите часове с пари, но не и време."

Гао Минг нямаше точна възраст. Може би беше около шестдесетгодишен, а може би - дори и по-млад.

Бокузо се замисли. Господин Минг беше напълно прав. И досега останалите инвеститори в това начинание не бяха напълно ясни - зад гърба на Гао Минг сигурно стоеше някой или нещо. Но той беше самата скромност. Сякаш нямаше абсолютно нищо.

- Съжалявам, че господин Тодака нямаше възможност да дойде. Той ме моли да Ви предам искрената му благодарност, че е допринесъл за развитието на това място - отговори възпитано Бокузо. - И се надява сътрудничеството между Вас в бъдеще да се задълбочи.

- Вашият шеф ще стигне много далече - замислено отговори Гао Минг. - Никога по-рано не съм виждал някой като него.

- Ние сме тук просто за да служим - с уважение се обърна към него Бокузо. - Опитваме се да дадем най-доброто от себе си.

Макао беше едно вълшебно място, където западната и източната култура се бяха преплели по един наистина неповторим начин. Португалците определено бяха оставили следите си тук. От най-високото място на сградата Гао Минг и Бокузо впериха поглед към небето. Беше красиво.

След завръщането си Бокузо откри нещо неприятно. Яшимара беше застрелян по доста странен начин, а тестисите му бяха отрязани. Той ходеше с огромна охрана. Как беше възможно? Бокузо погледна дупката, където преди беше стояла огромната му мъжественост - Хироюки подбираше подчинените си сред най-умните, най-надарените, най-бруталните, но и сред най-доблестните. Яшимара беше само бледо копие на предишното си аз. Някакъв странен аватар, дошъл сякаш отникъде. Много странно беше. Изглеждаше така сякаш невидима сила го беше лишила от възможността си да изпразва живителния си сок. Да блъска яростно в утробата на някоя държанка, която после да стане негова съпруга. Той просто беше премахнат от играта. Бокузо не беше сантиментален - щеше да продължи да играе със или без Яшимара. Погледна очите му - бяха отворени. Приклекна и затвори очите на бившия си колега. Дължеше му поне това. Бокузо не побърза веднага се обади на Хироюки. Реши да изчака съвсем малко и да огледа трупа, тъй като може би нямаше да разполага с тази възможност по-късно. Нямаше нищо необичайно. Поне на пръв поглед. Но малко по-късно той усети, че сякаш мъртвеца искаше да му каже нещо. Това беше откачено. Абсолютно невъзможно. Умрелите си бяха умрели. Поне такава беше официалната позиция на Китайското Дао. В ръката на Яшимара имаше малка бележка "Имаш правото да преминеш!"

Бокузо се поклони на мъртвеца. Смяташе, че му дължи и това. Но сега всичко щеше да падне върху неговите плещи.

Хироюки беше уведомен за кончината му. А това променяше правилата на играта.