Реалностите се сменяха пред погледа на Хироюки. Той просто осъзнаваше, че скоро щеше да започне игра на котка и мишка, от която не можеше и да има измъкване, но беше напълно сигурен за едно нещо. Който и да беше стрелял по него, явно беше чувствал, че Хироюки му беше длъжник. Сети се и за онзи странен тип, който беше забелязал покрай Тодака. Онзи, когото оябун беше пощадил.
- Докога ще ме измъчват тези нелепи кошмари? - запита се Хироюки. - Не е приятно да те преследват сенките от миналото.
Спомни си отново кръвта, през която трябваше да премине. Огромната болка и самота. Един наистина неизживян живот. Една безкрайна и безсмислена вечност.
"Щом цикълът на живота и смъртта е завършен, значи ли, че съм постигнал безкрайност...Къде в цялата тази работа се намирам аз? И дали изобщо животът ми има някакъв смисъл и значение?" - мислеше си Хироюки.
Знанията за Дао не го бяха подвеждали и му бяха осигурявали душевна опора, тъй като знаеше как функционираха светът и Вселената, а и онова, което беше отвъд.
Тази нощ той не можа да заспи и му се искаше да усети болката на онзи, когото беше видял покрай Тодака.
"Какъв е смисълът на подарения живот? Или по-точно на един живот, живян на заем?" - продължи мислите си той.
Трябваше обаче да действа - никой нямаше да го чака. А Хироюки не очакваше, че някакви гардове ще му пазят живота просто ей така.
Достъпът до самия него беше изключително ограничен, но все пак...
Мегакорпорацията сякаш символизираше самото небе и нищо не беше отвъд възможностите й. Всяко нейно начинание трябваше да се увенчае с реален успех. Всяка нейна стъпка трябваше да завземе нови територии. Това беше истината.
Хироюки осъзна, че тук - на върха на високата кула - беше адски уязвим за всякакви видове атаки срещу самия себе си. А това беше твърде опасно - някой можеше да се опита да го нападне и да пререже гърлото му. Твърде неприятно, разбира се. Не се доверяваше и на телохранителите си - те бяха предани - да, но все пак си вършеха работата, а ако искаше в действителност да успее, той трябваше сериозно да се постарае да разбере кой наистина се беше опитал да го предупреди за така създалото се положение. Може би Якудза държеше да запази онзи имидж от старите времена или може би...
Всъщност колко познаваше самия себе си? Дали беше просто един вманиачен и послушен роб на работодателите си или трябваше да прояви и качествата на нормално човешко същество. Дали носеше психика на самурай и можеше ли да се нарече изобщо мъж на честта - пък макар и изпълняващ абсолютно всичко, което му кажеха.
А онази красива измамна реалност, която прожектираха на стените на неговия пентхаус - толкова дълбока и толкова плоска в същото време. Напълно безсмислена - като самия живот!
Хироюки искаше да проумее по какъв начин онзи би се опитал да го достигне и да получи възможност да го убие. При това най-вероятно съвсем сам!
Жадуваше обаче да се освободи от напрежението и повика при себе си Юкико - тя беше също момиче за забавление. След като й се насити, отново остана сам. И реши да вземе мерки, защото скоро можеше да бъде по-студен и от леда в хладилника, където беше ледът, който слагаше в питието си.
- Трябва да има начин да разбера със абсолютна сигурност кой е той - заговори на себе си той. - И съм сигурен, че ще допусне грешка. И тогава...Ще го убия наистина. Или пък ще науча какво точно знае.
Якудза беше една организация, която не се беше променила чак толкова, но извън страховития имидж нещата не бяха постарому.
Хироюки се замисли дали пък нямаше да има някакъв метеж вътре в самата организация, който да го затрие завинаги.
Трябваше да пипа изключително внимателно и бързо. И дори никой не беше редно да научава. Никой! Ама никой!
Убийците, които изпращаше мафията, обикновено бяха истински самотни вълци-единаци. Но дали този обаче беше точно такъв? Най-вероятно беше опитен маниак, който искаше да му го върне. Но защо? Това не спираше да изгаря съзнанието му.
Там бушуваше огнен дракон, който сякаш не искаше да го пусне от мощната си хватка. Беше толкова страшно, тъй като сякаш имаше вземане-даване директно със самото небе.
Не искаше да си признае, че беше минало твърде много време...прекалено много...а той се усещаше някак слаб и неуверен, а в същото време решен да оцелее. Слабостта не беше физическа или пък умствена, а по-скоро душевна.
- Да, синият цвят наистина е цветът на небето. Но трябва ли да го гледаме постоянно? Не живеем ли тук, долу, на земята?
Въпреки всичко той засили осезаемо своята охрана и дори остави половин дузина часови пред своя пентхаус. Осъзнаваше, че все пак на Тодака ще му бъде необходимо известно време да приеме предложението му и да може да смята работата за приключена. И все пак. В съзнанието му пак изникна лицето на онзи странен тип от банята. Може би пък беше нещо като посредник на някаква трета страна. Самият факт, че оябун го беше пощадил, означаваше твърде много. И той го знаеше.
В мегакорпорацията над себе си Хироюки нямаше абсолютно никого, което обаче означаваше и че твърде рядко можеше да чуе нещо за външния свят, а трябваше да разчита на чужди уши и очи, а те можеха да се окажат и вероломни.
Небето, което виждаше на екрана, естествено не беше истинско, но той желаеше да забрави, че макар и господар, все пак беше роб и слуга. Утешаваше го шансът все пак някога да види Юрия.
Тази негова единствена любов. При това той гледаше на любовта като на дълг и на работа, която трябваше да свърши както трябва.
Токио беше град, в който оцеляваха само и единствено най-силните и приспособими, които имаха желание да минат през трупове, но все пак да живеят в една мимикрия и бавно да тлеят във фалшивия си живот.
Хироюки реши сам да се допита до един доверен детектив - Юшима, който му беше задължен, тъй като бяха работили заедно навремето. И получи крайно интересна справка за онзи толкова странен младеж. Но нямаше как да се обади на Тодака и да го попита, тъй като това само би развалило предложението му.
Реши все пак да вземе един душ. Един последен пристан за душата му, която никога не беше в покой. Хвърли поглед на мъжествеността си. Беше като на кон. Влезе под душа. И внимателно зачака. И тогава усети движение. С всичка сила хвана нападателя и го изблъска, а той самият му нанесе брутален саблен удар върху темето. Онзи рухна за момент, но започна да се надига. Тогава Хироюки усети невероятна празнота. И успокоение. Но това трая само за малка част от секундата в собственото му съзнание. След това последва брутална серия от удари върху нещастника, който беше тотално сломен, но все още не се отказваше. Опита се дори да насочи главата си към слабините на Хироюки и да ги захапе като куче. Беше напълно откачен. Искаше да оцелее. Или поне да направи каквото можеше.
Хироюки нямаше да остави копелето да надделее. Онзи плюеше кръв, но пълзеше по пода като червей. Реши просто да го довърши, защото нямаше много време за размисъл. Хвана меча и преряза гърлото му. Кръвта рукна като фонтан, но много скоро струята спря - явно онзи просто беше пукнал. Отвън охраната можеше и да се направи, че не е чула какво става в офиса на шефа, който между впрочем беше и единственото място, което не се наблюдаваше от мегакорпорацията. Само там той имаше право да мисли - поне на теория, тъй като всичко останало означаваше да издаде намеренията си.
Беше странно. Нападателят беше облечен в черно кожено яке и някак се беше вмъкнал в банята, за да кастрира Хироюки, а после и да го убие. Болен нещастник! Подъл мерзавец! Нещастен кучи син!
Сега обаче предстоеше и по-важната част, а именно Хироюки да се отърве от трупа на умрелия. Не можеше да го изхвърли, защото по улиците на Токио се разхождаха любопитни и това щеше да привлече внимание. Трябваше да прибегне до хитрост и тогава съзря лицето му. Беше същият онзи странник от банята, където бяха се срещнали с Тодака.
Реши да използва уакизашито на противника, за да нареже трупа. И да, по дяволите - успя. Но само донякъде. Трябваше да го реже парче по парче. И накрая да го събере в чувал. Тъй като в пентхауса на Хироюки имаше и от птиче мляко - чувал се намери скоро. Беше водонепромокаем - изработен от велкро и доста скъп. "Бас ловя, че не си се надявал да бъдеш поставен в нещо подобно, кучи сине!" А после все някак трябваше да се отърве от този мерзавец. Но от якето му падна бележка, на която пишеше "Ти си следващият."
Хироюки осъзна, че това явно беше свързано с него. Или беше проклятие или може би при неуспех на този нападател, просто рано или късно щяха да изпратят някой друг, който да го довърши. И все някога щеше да успее. Наистина толкова жалко! Беше отвратително да разпори корема му и да вади вътрешностите. Толкова гадно и несвойнствено. Но той се справи с тази ужасна задача, която беше изпитание за духа му. Скротумът му се сви от напрежението.
Всичко беше опръскано с кръв и фекалиите на жертвата. Явно все пак беше решил да закуси като за последно преди да изпълни мисията си.
Малко по малко Хироюки омаза лицето си с кръвта на жертвата.
Когато прибра останките му, той случайно мина покрай едно огледало. Онова, което видя, не му се понрави.
"И с какво се различавам от този боклук тук? Опитвам се да спася собствената си кожа" мислеше си Хироюки.
Мъжът беше имал време и да поразгледа убития. И да забележи ангелския номер 4149, изписан на едното му рамо, а той имаше скрито значение и освен благополучие означаваше "онзи, който се кани да живее".
Хироюки осъзна някои неща. Под повърхността на едно просто убийство явно имаше още много. Една дълго таена и може би забравена история. И отново се зае да преглежда сведенията от Юшима.
© Атанас Маринов All rights reserved.
Да, японские самураи были холодные как сталь и острые как меч, были
https://www.youtube.com/watch?v=SX_ViT4Ra7k&list=RDCLAK5uy_kvhjcPWzH7xZL-WnqGbiA_euQGy5_cbHI&index=3