Недосвареният паток и... последствията от това.

Ако кажа, че ние с моите приятели в гимназията кротко си учехме и нищо друго не сме правили, веднага съм излъгал. Щуротиите ни бяха безчет.

Спомням си как веднъж през зимата,  се събрахме  в нашата квартира да поиграем карти. Играта обаче не вървеше, защото бяхме гладни като вълци, а нямаше даже и коричка хляб. По едно време, моят съквартирант Въльо (“Шилото”) каза:

“Абе какво стърчим тук като жалони в пълно бездействие, коремите ни къркат като кречетала, а не вземем да излезем и да намерим някоя птица.”

“Браво, Шило! Толкова си прав, че ми е трудно да повярвам. Днес като идвах насам, минах покрай дерето и видях къде легна цяло ято огромни патки. Колко му е да свием един паток и да го тикнем в голямата тенджера.”, обади се Трифон (“Туню”).

“Ами тогава какво се мотаем още тук, та не тръгваме?”, попита Руси (“Звяра”) и стана.

Другите също наскачахме и след минута, вече облечени, поехме след Туню, който ни поведе към мястото. Беше  полунощ, така че по улиците нямаше пукнат човек или светещ прозорец, само една изцъклена луна и студ. Когато пристигнахме на мястото, веднага забелязахме белите патки. Прескочихме тясното дере, минаващо през града и скоро се вдигна врява и перушина. Шилото беше докопал здраво една патка, пъхнахме я в голямата торба, която предвидливо бяхме взели със себе си и  като вихрушка се понесохме назад към квартирата. Патката се опита да вдига врява, но Шилото бързо я обезмълви.

Оказа се, че наистина сме уцелили патока - една огромна прекрасна птица. На нас обаче никак не ни беше до възхищения от неговата красота, заклахме го веднага и без да го попарваме, започнахме да го скубем, при което навсякъде се понесоха пера и гъши пух. Къде оскубан, къде не, Туню го разфасова,  Шилото през това време приготви тенджерата, аз донесох дърва, а Звяра напълни печката, марка “Перник”. Скоро тенджерата завря и един след друг проверявахме докъде е стигнало сваряването, като междувременно играехме карти, дори запалихме по един  “Тютюнопроизводител” В интерес на истината, не бяхме пушачи, още по-малко пък да пушим  в училищния клозет, както правеха разни фукльовци, или по улиците. Ако от време навреме запалвахме по цигара, правехме го повече от келешлък и за авторитет. Пиене също се намираше. Особено полезен в това отношение беше Салавата, чийто баща имаше голяма сливова градина накрая на града и вареше огромни количества ракия, така че като донесеше от време на време една дамаджанка препечена сливова, никой у тях и не разбираше.

Явно патокът е бил доста стар, а като жив сигурно е бил и много проклет, защото не искаше да се свари бързо както на нас ни се искаше. Гладът ни обаче се беше изострил до връх, предизвикван още повече от миризмата, която започна да се разнася  от тенджерата. А и Шилото беше добавил освен сол,  разни допълнителни подправки, така че миризмата стана неустоима. Той ги разбираше тези неща.

Призори решихме, че патокът е сварен и напълнихме двете чинии - това ни беше целият сервиз. Започнахме да късаме още врелите и недосварени парчета месо и да ги гълтаме заедно с остатъците от недооскубаните дребни пера. Сварено или сурово, но се натъпкахме като прасета.

Вече се съмваше и нямаше време за спане. Туню и Звяра тръгнаха да си вземат чантите. Ние с Шилото си наплискахме очите и също скоро излязохме. Пристигнахме в гимназията, точно когато биеше вторият звънец.

През третия час усетих как коремът ме присвива яко и почувствах недвусмислени иширети, че трябва немедлено да посетя едно място със специално предназначение. Срам не срам, поисках разрешение от Чилев, учителят ни по психология, да изляза и бегом в тоалетните (всъщност нужници), които бяха извън сградата на гимназията. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че там вече пъшкат останалите трима. Добре че имаше места за всички ни, та не ни се наложи да ходим в женската част на тоалетните.

Беше ясно каква е работата и след като премина първия напън отидохме при училищния лекар Михайловски. Той беше руснак, дошъл в България с белогвардейците. Беше възрастен, но  изключително добър лекар. Независимо от десетките години, прекарани в страната ни,  говореше ужасен български, но винаги намираше начин да се пошегува. Затова аз започнах на руски, което много му хареса. Казах му, че имаме разстройство. Той веднага ме попита какво сме яли. Естествено, съчиних, че сме яли консервирана храна от село.

“Няма нищо страшно, сега ще ви дам лекарство против разстройство и си отивате по квартирите, защото иначе като нищо може да изцапате чиновете. Утре вече ще сте в ред.” усмихнато каза Михайловски.

“А извинителни бележки?”, предвидливо попита  Шилото.

Михаловски се разсмя  и отговори:

“Сега ще дадете имената и класовете си на сестрата, а бележките ще вземете утре, иначе ако ги чакате сега, може и да напълните гащите, а аз нещо не обичам много подобни миризми.”

Ние благодарихме  сърдечно, най-вече за извинителните бележки. За неизвинени отсъствия по онова време, за разлика от сега, не можеше и дума да става.

Посетихме още веднъж „тоалетните“. Часът беше свършил и фукльовците веднага нахлуха, за да пушат. Както казваше Батюшка, ако клозетите на гимназията имали колела и комини, досега като локомотив вече щели да са достигнали София.

Взехме чантите и като светкавици се  затичахме към квартирите, където пристигнахме наистина в последния момент.

Пролетта пък решихме, че няма да е противопоказно, ако си осигурим така нужните за организма витамини, като хапнем пресни ягоди. В караджаловското землище, в местността “Кайряците”, имаше огромен блок с ягоди. Когато се стъмни, въоръжени с кошници, ние потеглихме към блока, който се намираше на около пет километра. За съжаление, едва там констатирахме, че ягодите са много и то големи, но  са още зелени и опасявайки се от нови революционни бунтове в стомасите си не ядохме от тях, а  се върнахме като “онези аслани”, само че с празни кошници (в пряк и преносен смисъл).

Тогава обаче разбрах нещо, с което след години стриктно се съобразявах: Само в краен случай да се предприема нещо, за което нямаш достатъчно предварителна, точна и актуализирана информация. Какво да се прави – човек трябва да се учи и от собствените си грешки и провали.