Поглед.

                    Усмивка.

                                          Допир.

                                                            Прегръдка.

                                                                                     Целувка.

                    И... пак усмивка.

                                          Ах, обичам, обичам!

                        Емоциите ми са маслени боички, а ти - моето платно.

  Толкова дълго ровех из мазетата, за да намеря бялото платно, върху което ще мога да изразя себе си...  Уви -  никъде го нямаше. Един ден съвсем случайно го открих. Открих Теб! И започнах с луд ентусиазъм да разпръсквам палитрите върху Бялото.

                        Бях щастлива, щастлива. И още съм, не се съмнявай!

  Просто понякога се чудя дали с моите импресии не развалям всичко.

                        Прости ми, не съм Моне!

  Виждам, че понякога, а може би доста често,оплесквам всичко. Погълната от емоциите си, от невнимание разливам черното и то като нефтен разлив бавно се стича в сърцето на нашата картина. И тогава страдам... Бясна съм. Искам да разкъсам платното, да се сгуша в ъгъла, да заплача.

                        По-лесно е.

  Ужасявам се при мисълта, че чак след като оцапам всичко, осъзнавам, че съм пълен идиот. Тогава хващам мечето, потапям го в бялата боя и я разстилам върху все още здравото платно. Разстилам я с надеждата, че това ще е последната ми грешка. С детинското очакване, че ще ми позволиш отново да рисувам върху теб.

                        Съжалявам!

  Днес не мога да сдържа сълзите си. Малките солени капки излизат от орбитата си и се разплискват върху Бялото. Затварям очи. Пожелавам си нас. Сълзите ми обаче, за разлика от падащите звезди, не изпълняват желания. И когато отново погледна, през замъгления си поглед виждам, че и те са размазали картината. Дръпвам се назад. Солените късове продължават да се отронват от пъстрите кръгове.

                        Объркана съм.

  Сутрин ли е, вечер ли е?! Не знам вече... Сънят се разбужда, прекъсва ме. Показвам се бавно над хоризонта и се усмихвам на целия свят, но слънцето не ме поглежда, дръпва сърдито пердето и отново си ляга. Кафето отпива от мен, но ме оставя встрани – горчива съм му.

                        Изтрещявам.

   Най-добре ще е да заспя. Но не мога. Хиляди нощни пеперуди се блъскат в главата ми и никога не ме оставят на мира.

                      Мога ли? Имам ли тази сила? Някой въобще способен ли е да се бори до края? Ама до истинския край, а не този, който дават по филмите. Защото той не е нищо повече от една илюзия. Една добрата преценка от страна на режисьора кога да каже „Стоп кадър” ...

                      Стига неадекватности!

  Хващам мислите си и внимателно започвам да ги подреждам по лавицата. Мразя да е разхвърляно. Често просто не ми остава време да подредя, а понякога нямам и желание.

Но днес имам!

                      ... Разбира се, че мога! Мога, защото това е нещото, което най-силно искам.  Мога и ще го направя, защото те обичам, обичам те истински!

                      Знам, че си объркан. И аз трудно го разбирам. Трудно разбирам и теб, и себе си най-вече. Но мисля, че започвам. От днес няма да слагам етикети. Всъщност въобще не ме интересува дали сме импресия, абстракция или поп арт.

                      Важното е просто да ни има.

  Днес мога да ти обещая, че поне ще се постарая. Ще се постарая да не разливам толкова безразсъдно маслените си боички. Ще се постарая да не лисвам в лицето ти черното, когато съм гневна. Ще се постарая да предпазя картината и от двама ни.

   А ти не се плаши от цветовете, те са нещо прекрасно!

                      Не бягай, ела при мен,

                                                                                         погледни ме,

                                                                   усмихни ми се

                                                   докосни ме,

                                 прегърни ме,

                   целуни ме...                                                       

    Обичай ме!