Вървиш бавно през лятото на своето сърце. Светлините на града угасват и само жълтите светофари мигат като светулки, блуждаещи в мрака. Стъпките ти отекват между стените на спящите сгради. Разпалваш с устни последната цигара, която ти прави компания в тази нощна разходка и жадно вдишваш всяка мисъл, пробягваща през съзнанието ти. Целуваш я страстно, докато не изгори в ръцете ти. Луната наднича изпод облачната си завивка,  уморена се завива отново през глава и ти оставаш сам с безсънните си мисли за момичето, което никога не ги напуска. Или което ти не пускаш да си тръгне от там.
– Тя не държи на теб. – каза ти веднъж един приятел. – Но все още има шанс да се събудиш от този кошмар, ако спреш да чакаш да се сети за съществуването ти някой, който не те цени. Ако започнеш да съществуваш, напук на тези, които те изтриха от живота си. Ако забравиш за тези, които се подиграха с доверието ти. Тези, които се възползваха от добротата ти. Тези, които те захвърлиха в бездната на забравата, когато вече не им беше нужен.

Но ти, обсебен от образа за нея, който си построил в мечтите си, опитваш с цената на всичко да я задържиш там, като пясъчен замък, който пазиш от вълните на времето. Любовта се превръща в мания. Чакането се превръща в изтезание.
– Не искам да ме харесваш. – ти беше казала тя някога, очевидно незнаеща колко много я обичаш и колко силно се мразиш за това.

Но времето няма милост. Мечтите рухват и се изплъзват като ситни песъчинки между пръстите ни, превръщайки се в пустиня от лъжи. Надеждите, макар и последни, умират, гърчейки се в адските мъки на собствения си инат. Защото нищо не е вечно. Дори желанията ни.

И тогава се събуждаш, изпил хапчето на забравата. По-буден от всякога. Сега не знаеш кой си и какво искаш, но всички пътища са пред теб. Няма верни и грешни избори, защото няма нищо за губене. Седиш на кръстопътя на собствената си съдба и знаеш, че накъдето и да поемеш, винаги ще стигнеш на по-добро място. Като случаен влак, за който нямаш билет. Като странстващ пътник в търсене на себе си. И повярвай ми, някъде по пътя ще се откриеш. И дори да не срещнеш никой друг, освен себе си, най-сетне ще си си самодостатъчен. Ще се обикнеш така, както никой друг не те обикна. И дори само за мъничко, най-сетне ще бъдеш щастлив.

Слънцето изплува нетърпеливо от морето на живота и със сутрешна прозявка протяга парещи лъчи над пробуждащия се град. По лицето ти изгрява усмивка. Главата високо, погледът – устремен напред. Асфалтът се топи под краката ти и ти… ти продължаваш да вървиш.