Нея отдавна вече я няма. Тя беше красив миг от тежкия ми сирашки живот. Тя- достолепната възрастна жена, с отрудените жилести ръце, която не знаеше миг покой. Тя- човекът, който търсеше начин да ме направи щастлив, тя- майката, съветницата, приятелката. Тя- моята баба Ганка.

Всичко почна от момента, в който дойде радиотелеграмата за татко. Не разбрах тогава какво точно е станало- гръм, експлозия и машинното на кораба хвръкнало. Татко бил при моряците да им каже нещо. Не можаха да го спасят. Отиде си като герой.

  Бях мъничък. Едва на 7 годинки. Много неща не разбирах, но усещах смътно, че загубвам нещо много скъпо. Баба все ми разказваше за татко. Помнех русата му коса, разветия от вятъра перчем и дълбоките сини очи, които  галеха детската ми душица. Разказваше ми пиратски истории за скрити съкровища, за пожълтели карти и аз неусетно си представях как ще ги открия. Може би звучи глупаво или сигурно детската ми фантазия си е представяла, но очите на баба почваха да светят тайнствено, когато татко заговаряше на тази тема. Само този спомен остана. Друго от него не помня.

Неусетно минаха годините. Свикнах да се доказвам за всичко и пред всички. Приемах и следвах съветите на милата  ми баба Ганка. Тя все обичаше да ми казва, че трудът ражда постоянство, а търсенето- успех. Разбирах я. Мама бе починала при раждането ми, татко си бе отишъл от този свят, затова думите на баба бяха закон за мене. Порастнах. Реших, че пиратската мечта не бива да загине и прегърнах идеята да странствам из моретата с кораб. Сигурно ще ме помислите за луд, но не търсех съкровищата заради лесно забогатяване, а заради тръпката. Чудех се какво ли се усеща, когато намериш нещо скрито дълбоко под земята, престояло години, дори векове. И понеже си бях морско чедо, обичах да впервам поглед в длечината на необятната морска шир и да мечтая. Може би тази мечта продължи до зрелостта ми.

Когато баба остаря много и вече трудно се движеше, реших че не мога да гоня вятъра по моретата с месеци, а тя да преживява едва с малката си пенсийка и се хванах на работа като рибар. Очаквах с леко сърце слънцето да покаже лъчите си иззад морето, да се разсъмне и баба рано- рано да ми каже: „ Ехей, Мише, дойде време! Рибата те чака!”

  Хапвах набързо два залъка и хайде пак в морето. Така минаваха годините. Не бях богат, но не бях беден. Живеех щастливо, защото имах неоценимата  подкрепа на близък човек. Но животът не прощава. Баба легна болна и лекарят каза, че си отива. Рака изяждаше вътрешностите и  безмилостно. Усещах приближаващата загуба и сърцето ми се свиваше все повече.

  Една есенна вечер баба ме извика при себе си. Чувстваше се по- добре. Морфинът явно бе повлиял успешно на болката и тя бе по- спокойна. Усмихна се и ме погледна с онзи тайнствен поглед, който помнех от детството. Помоли ме да отворя стария дървен шкаф с желязното катинарче, който стоеше в ъгъла на стаичката и. Когато той изскърца, отвътре ме лъхна миризма на сол. Странно. Представих си, че съм на дъното на моята рибарска лодка. За миг затворих очи и мислено си пожелах да изведа баба още веднъж сред морската шир, но тя бързо ме извади от унеса и ми заповяда да взема книгата, която лежеше на дъното. Бръкнах по- дълбоко и хванах нещо, което изшумоля. Бе обвито във вестникарска хартия. Развих трескаво хартията, усещайки някакво мистично трептене в гърдите си. Върху корицата бе нарисувано слънце и показалец- нищо друго. Никакви надписи, никакви обяснения. Прелистих първия лист, пожълтял, с бледи букви. Зачетох се и... не повярвах на очите си. Вдигнах поглед, а баба заговори: „ Ще дочакаш да изгрее слънцето. Ще тръгнеш на запад от голямото дъбово дърво в градината на село. След това ще изчакаш вечерта луната да се покаже. Точно в девет ще погледнеш къде земята е най- осветена. После брой шест разкрача. Но внимавай! Не трябва да са нито повече, нито по- малко.”

   Загледах се в лицето на баба докато говореше. Заприлича ми на оракул. Признавам си, че в този миг мислех, че се шегува с мене. Когато на сутринта влязох в стаята и, тя бе издъхнала. Докато ридаех и затварях очите и, усетих леки тръпки по гърба си. Не обърнах внимание. Мъката ми бе толкова голяма, че изобщо не се замислих за себе си в този момент. След погребението не мислех, че ще заспя. Бях отворил прозореца,но се задушавах. Явно, че съм се унесъл по някое време или съм бил буден- кой знае, но ясно чух почукването на бабиното бастунче по стъклото. Стреснах се и се надигнах от постелята. Гласът и зазвуча напевно в главата ми като странна неземна музика: „ Хайде! Хайде! Хайде!”

Няма да ви кажа какво се случи по- нататък. Сега имам предприятие за преработка и производство на рибни продукти. Ожених се и имам прекрасно семейство. Децата са чудесни. Пътуваме заедно и зад граница. Често им разказвам за моята баба Ганка.

Веднъж заварих малкия ми син пред касата в кабинета. С пръстче сочеше и искаше да я отворя. Когато го направих,  детето с почуда загледа дебелата книга. Не можеше да разбере защо тя е вътре, но аз си знам... Когато я разлистя, баба оживява. Ръката и ми посочва вярното място...