Той изпепели едно сърце. Направи го на прах. Затвори го в кутия и го пусна в морето.
Дълго време се носеше безцелно, безчувствено, само. Затворено в непробиваемата си крепост то знаеше, че не иска никога повече да среща жестокостта на чувствата.
Един ден кутийката се разби в едни скали. Прахта се понесе, окуражавана от полюшкването на вълните.
Една част от сърцето се изпари заедно с водата. Полетя нагоре, толкова свободна, колкото не е никоя друга любов.
Докосна небето, видя звездите и се стопли от слънцето.Господи, такава хармония не съществуваше на Земята!
Друга част се извиси над девствените гори. Бяха толкова чисти и недокоснати, каквито са новородените бебета. Но не и като порасналият човек!
На дъното на океана пък любовта откри такова спокойствие, каквото не можеше да се открие в очите на никое човешко същество. Те винаги са изпълнени с проблеми и лоши мисли.
Любовта е свободна да се докосне до всичко. Когато е истинска, е и безгранична.Тя е навсякъде и представлява съвкупността от съществуващото и необяснимото. Можеш да я откриеш, където пожелаеш. Но отнемат ли ти я, оставаш сам,празен и ненужен. Загубиш ли я веднъж, губиш и смисъла на съществуването си.
Защо хората я пускат да си отиде? Защо оставят най-красивото нещо да им се изплъзне между пръстите?
Говорят, оправдават се - любов нямало... Любов има, просто трябва да бъде почувствана.
© Осъм Филинг All rights reserved.
Много правилно. Поздрав