От дума на дума, от случка на случка и като се огледахме, под кривата круша се събра кажи-речи целият народ. Всеки разправя как са го докарали под келявото дърво и всеки казваше, че неговата история е - най, ама - най!
Нашият Пешо Стоянов беше излязъл от мода, но той не го вярваше и току извисяваше глас: ”Глейте, бе хора, чуйте ме, бре! “, обаче никой не го франгесваше за нищо и дори го отбягваха, защото вече не носеше и памперси. Ония, дето бяха отънели като Тодорка, вече се събираха по две в дипломатическо куфарче, ама никой дипломат не ги искаше, дори и като куриозен ръчен багаж. Така че изпосталелите българи си се гънеха един о друг и правеха тълпата под кривата круша още по-живописна и разнообразна.
И така, както се бяхме събрали, един от по-младите, които все още не бяха забегнали по чужбина и виждаше по-добре, погледна към клоните. Погледнаха и другите и почнаха да коментират:
- Я глейте, бе! Горе има народ! Ръфат круши, та ушите им плющят, висят по клончета и вейки и глозгат вс ...