Зак отвори очи с нетърпението на човек, чийто ден ще е пълен с изживявания. Трудно беше заспал от мислите, в които проектираше какво се случва след онази целувка. Не искаше да е мъж, който целува и после забравя за това. Той просто не беше такъв мъж. Затова днес се събуди с искрено желание денят да започне, искаше да изненада Селена, като я заведе на истинска среща. Пеперудите в него му даваха смелост, но всъщност имаше и една мъничка част от колебание, неясен страх от предстоящото. Жените бяха непредвидими. Случва се да флиртува с теб цяла вечер и после приятелят ù да дойде, да я прегърне собственически и да те изгледа на кръв. Или да отвърне страстно на целувката ти и после да ти лепне звучен шамар. Но Зак много инатливо подхранваше фантазията си, че Селена е различна.

Първото, което направи, беше да прати СМС на колегите, че днес няма да има снимки. В студиото щеше да дойде само тя. Чудеше се как ли пак ще намери думи да каже каквото и да било, но реши да не ги репетира отсега, а да остави интуицията и моментът да му подсказват.

 Селена  дойде навреме за работа и остана силно изненадана, че студиото още не е отключено, поогледа се, но никой не се задаваше. След като нервничи 15 минути пред вратата, потропвайки с крак, реши да се обади на Зак. После прецени, че е по-добре да му пусне само стреличка, за да не изглежда сякаш „ей, шефе, закъсняваш за работа, знаеш ли?”. Но точно когато си вадеше телефона, видя, или по-скоро чу колата му, която спираше театрално отпред.

„Мааамка му!!!”. Тя вече беше тук. Защо ли, колкото и да бързаше, Зак все закъсняваше? Поне бяха само 15 минути... Но, съдейки по изражението и скръстените ù враждебно ръце, той прецени, че трябва да се извини много, много искрено. В това поне беше специалист.

-Много, наистина много съжалявам, ако съм те накарал да чакаш! Извинявай!

-Няма нищо. - „Ако съм те накарал да чакаш ли?! Ти сляп ли си или не познаваш часовника?!”. Селена го погледна така, сякаш очите ù можеха да го накажат, сякаш те казваха мислите ù. Но явно беше доста сполучлив поглед, защото той малко се смути, но само за един прекалено кратък миг, за да е сигурна. - Къде са останалите?

- Ами днес няма да работим... защото...

-Какво? Не съм разбрала или не сте ми казали? Кога се реши това?

-Ще ти обясня, ако ме изслушаш. И така... Ами, нарочно не ти казах, исках да дойдеш. Искам това да е първата ни среща.

Селена остана без думи. Гневът ù се изпари, почувства се лека-лекааа, летеше някъде високо при чайките и други симпатични птици. Зак беше от онези страшни чаровници, които в точния момент намират точните думи и те карат да забравиш, че им се сърдиш или че си в лошо настроение. Тя  се усмихна доволно като коте набарало златна рибка и го хвана за ръка.

Пътувайки с колата и слушайки музика,  тя нито веднъж не го попита къде отиват. Не че не ù се искаше, около милион пъти само отваряше уста да каже нещо, но после се отказваше. Струваше ù се нередно, сякаш с разпитването си ще развали момента, ще пукне красивото блестящо, носещо се по въздуха балонче. Когато видя табелата за излизане от града, вече започна да се поти от усилие да подтиска любопитството си. Реши да мисли за друго, почна да си припява с музиката. След секунди Зак усили леко и гласът ù не се чуваше. Тя го погледна възмутено. „Какво? Той не иска да ме слуша ли?” и, естествено, започна да вика по-силно, за да надвика музиката. Зак я погледна с  вдигнати вежди, докато тя с разтворена като на оперна певица уста врещеше (за да бъдем максимално точни) и после избухна в смях. Смееше се като дете, толкова искрено, с тези прекрасни устни. Беше като картина, картина със звук. Може би думата е филм. Сякаш бяха в романтичен филм. Смееха се заедно и всичко беше така непринудено, забравили кои са.

 Той я заведе на кафе. Но не беше обикновено. Кафето се намираше на последния етаж на един хотел до морето. Примамливо красива височина за хора с толкова свободен дух, сякаш бяха на някой облак за по едно кафе, чувството беше страхотно. Това беше специално място. Седнаха на една маса на терасата и едновременно, като рефлекс, погледнаха морето. После Селена любопитно се заоглежда и се трогна още повече като видя няколко гнезда на лястовички. От едното се подаваха едни малки рошави главички с отворени човки, чакащи обяда си.

-Виж, виж! Господи, колко е хубаво тук! - тя без притеснение показваше колко обожава мястото. Прииска ù се всеки ден да си пие кафето тук, при птиците. И така, ден след ден, може би щеше да научи езика им и да си чуруликат заедно. Леле, колко ли клюки знаят тези грациозни дами!

Зак гледаше шарещите навсякъде очи на Селена и усмивката на влажните ù устни и му се струваше, че тази усмивка струва всичко. Че би направил всичко, за да я вижда всеки ден. Поръчаха бананови шейкове, държаха ръцете си през масата, говориха си като стари приятели. Бяха толкова сладки, че сигурно, четейки това,  някой може да получи диабет. Целият свят беше станал по-красив или просто... Просто двама души се влюбваха.