Познатият път, към познатата къща, скрила в себе си познатото чувство. Тялото ми знае къде отива, сърцето ми се прибира в своя дом. Всичко тук е толкова познато, всяка вещ навява спокойствие, носи спомена за теб. Тук е мястото, където разбрах какво е да си истински човек, тук ти ми показа какво е любов, тук аз оставих сърцето си...
     Сега аз идвам да си го прибера обратно. Тук то не е нужно, теб вече те няма. Защо да го оставям тук, щом няма за кого да бие?
     Стаята ти е така празна, вече дори чужда. Нямах време, за да успея да я почувствам като своя, ти си отиде прекалено бързо. Всичко все още е същото, няма начин да не е. Да, задушно е, но още усещам твоя аромат. Той се прокрадва около мен, обгръща ме, както правеше ти- така нежно, бавно, така чувствено...
     Защо ли се заблудих, че вече те няма. Твоите кафяви, топли очи все още ме гледат така нежно, усмивката ти ми дава смисъл да живея. Сега опаче те са само спомен, запечатан в нашите снимки. Там, като спомен за най-щастливите мигове в моя живот. Там, където все още се смея, спомен за усмивката ми, която изчезна заедно с теб.
     Защо не мога да се примиря, че те няма? Защо все още се надявам... Бях забравила колко удобно е леглото ни... да, нашето легло, запазило спомените за нашата любов и страст.
     Боли ужасно... аз те чакам, но ти няма да се върнеш, колкото и време да остана тук. Погледът ми не се отмества към вратата. Там ти се появяваше всяка вечер и ме поздравяваше с "Обичам те". Сега няма кой да ми каже тези думи. Дори не искам, не искам друг да ме обича, целува, докосва, никой друг освен теб...
     ... но теб те няма и нищо няма смисъл, всичко си отиде с теб, погребах го заедно с теб.