Нормалност и още нещо…

Чета за изнасилване в затвор на бизнесмен, който лежи без присъда. Купон. Рожден ден. Клипче от надзирател. Кюлчета.

Милвам детелина. 

Не искам да я скъсам, нищо, че са милиони.

Агнешко. Гергьовден. Обичам животните до болка.

Искам да съм веган.

Беше вкусно. Купон. И пак клипче.

“Къде отиваш?” 

“Отивам да пикая. Лека нощ, курви”

Приповдигнат тон. Тинейджъри, до мойте детелини. Добре възпитани. 

Личи им. Не се преструвам. 

Да се скарам или да им се усмихна? За един момент това е статус. Приятелство. И Мода. 

По-скоро иде ми да се усмихна, май. 

Остарявам. Това са размисли на възрастен човек. 

Медитацията никога не е била готина. Да търсиш решения за устойчива психика е тема за “под сурдинка”. 

“Алооо! Thank you, yes!” Акцент. Висок глас ме подминава. Красота и пролет. Ама, глас! 

Объркана. Това ли е така наречената пъстрота в живота? Какво се прави с нея? 

Рецепта. Чукнете две яйца. “Сърдиш ли ми се?” - “Ама за какво? Мислиш ли, че имам време да се сърдя , заобиколена от това? Нямам. Не се сърдя. Всъщност не ми пука. Минава през мене, покрай мене. Минава. Минаваш и ти.”

Не говори така! Ще нараниш някого. Няма да влезеш в рая. 

Рай! Вътрешно се разсмивам. 

“На валето не казваш нищо.” “Ако някой заплаши царя ти трябва да го защитиш.” Групите с тинейджъри станаха две. Добри деца. 

“Пази си царя!” Пазя го. 

Какво друго трябва? 

Тревожност в река от спокойствие. 

Не си противоречат. Живот. 

“Кога си щастлив?”

“Понякога. А, може и да не съм. Не го мисля, вече. “ 

Пази си царя!

Смисълът е в това да пазиш друг и да живееш за друг. Ма, и това не било. 

Селфи. Метър и 50, 65кг. 

“Едно време не бяхме така”. 

Смешно ми е. Старост. 

“‘Щото са много токсик всичките фенове”.  Знаех ли какво е “токсик” на 15? Не , господине. Коланче със светеща катарама. Ох, и любов. 

Бели баджаци. Вятър ги люлее. Едно издуто коремче , като бяхме деца, ми се стори адски секси. 

“Мили, не ми скачай така! Не така!” Изнервеният тон на грижа. Мили е куче. Мачка детелини с подскоци. Обич. 

65кг. продължават да цвърчат като на скара. Слънце я пече. 

“Уу, отивам в Румъния”. 

Облаче.

Всичко се нанизва като шиш. 

Никой не разбира шиша, само ние. Всички ли? 

Мхм. 

“Bonjour madame!” И смях. 

Скука в моите очи. Досада с главно Д. Въпроси. Защо? Защо?

Еми, защото. Такава си!

Пази си царя. 

Обичам го.

“I am so sorry, babe.” Си казват онези под 18 зад мен. Не тези от ляво. 

“I am so sorry, babe” съм искал да чуя цял живот. На друга го е казал. Знам.

Яд. Болка. Оп и спира. Яд. Пука ти? Всичко е отдавна минало. Десетилетия, за Бога! Мили думи за други хора. За нас? Отрова с железа. За мен, де. За нея? Тъпа овца.

Мозъчна повърня. 

И край.

Всичко започва отначало. 

Спасение? 

Той. Може би. Но е твърде много, твърде трудно. 

Ех, а дано, ама надали. 

Мъка. Но нали сега живеем.

Повърня. Без мирис. Пак добре.

Иска ми се да му кажех.

Страх във вид на гранули. 

Твърди. Малки. Уж обикновени. Не за хора. Ама...все при хора. 

Свива ме студена мисъл дето даже ми е трудно да я хвана. Де да знам. Нали си силна, стига хленчи в рими.

Белите баджаци тръгнаха.

Всичко е реалност.

Е, обичам и какво пък толкоз от това.

от ‘Парцалени кукли’