Sep 19, 2009, 12:07 PM

Нощна интерлюдия 

  Prose » Novels
643 0 0
5 мин reading

Нощна интерлюдия

 

(из фентъзи-романа „Повелителят на Гардероба”*)

 

В пет сутринта изглеждаше, че градът спи. Разбира се, Сашо отлично съзнаваше, че това е само привидност. Както и всичко останало. Беше му го обяснил Трикстерът Пешо още първата вечер. Но онова, което бе чул тогава, кой знае защо не се превърна в истинска изненада, а по някакъв начин съвпадаше със собствената му интуиция – онази, която бе носил винаги. Усещането, че най-сетне знае всичко със сигурност  – тъй опияняващо тогава - сега, след два месеца на неспиращи битки, бе започнало да придобива някакъв блудкаво-горчив вкус  също като бирата, останала на дъното на халбата  в ръката му. Сашо отпи една последна глътка и я остави до краката си върху покрива на Двореца, досами чийто ръб стоеше.

Обърна се назад, за да погледне мястото, превърнало се в  нещо като негов щаб след последната му победа. В средата на покрива  сред закривените тръби на отдушниците  и капандурите стърчеше внушителният силует на Гардероба. Липсата на характерната фосфоресцираща светлина показваше, че „спи”  или по-скоро, че не е активен в това измерение. Това в известен смисъл бе добре и караше Сашо да се чувства почти нормално, макар вече да бе започнал да забравя  какво точно значи това.

Пред Гардероба белееха четири голи тела в позите, в които ги бе застигнала неизбежната умора на плътта. Трикстерът спеше по гръб с широко отворена уста. Крайниците му сочеха всеки в различна посока, оставяйки корема му и внушителните му слабини открити и уязвими. Разбира се, Сашо знаеше, че това е привидно и че възелът от енергия в това тяло никога не спи, винаги готов да го превърне в безпощадна машина за убиване. Около него, подобно на скулптурна група, аранжирана от последовател на Роден, бяха разпръснати изкусителни на пръв поглед пози телата на трите нимфи – черната, русата и червенокосата. На лицата им бяха застинали усмивки на наслада. Дали вече бяха мъртви, тези случайни момичета, които срещнаха в онзи бар преди 2 вечери? Дори и да не бяха сега, до сутринта щяха да бъдат. Сашо бе научил, че никоя жена не може да понесе страстта на Трикстера, дори и ако се окажеше нимфа. Както и не можеше да избяга. Силата на духа му разкъсваше душите им тъй бързо и сигурно, че те така и не усещаха разкъсаните си утроби. Сашо разбираше, че тук съчувствието няма място, както и всички други чувства, такива, каквито ги познаваше преди срещата си с Гардероба.

Изведнъж Сашо усети зад себе си нечие присъствие. Невидимо и меко, и все пак обещаващо някакъв изгарящ ужас също като в кошмарите. Присъствие, което те кара ако е възможно никога да не се обърнеш.

Сашо се обърна. На отдушника пред него, на не повече от два метра, бе кацнала огромна черна врана. Размерът ù подхождаше по-скоро на едър орел. Птицата го гледаше неподвижно.

Сашо вече бе научил, че в такива случаи авторът очаква от него да попита: „Кой си ти?”.  Но гласът му не искаше да излезе от гърлото.

Враната наклони главата си с няколко милиметра и от това по някакъв странен начин на Сашо се стори, че на безизразното ù лице изгрява иронична усмивка

- Езика ли си глътна, Повелителю? Преди да ме убиеш беше по-смел!... – до ушите му долетя  сочен женски глас, в който, обаче,  нещо  далечно напомняше съскащия фалцет на Царицата.

- Ти ли си? – успя да каже Сашо, докато се чудеше дали ще му се удаде да събуди навреме Трикстера и Гардероба.

- Не се бой! Аз съм мъртъв и ти добре го знаеш! Светът е относителен, но в него има и абсолютни неща. И смъртта е едно от тях!...

- Защо си дошъл?

- Да се сбогуваме! Ние сме литературни герои и като такива ни е присъща известна театралност! – враната отново наклони глава, този път на другата страна.

Сашо не беше сигурен какво трябва да каже. Нещо му подсказваше, че в подобна ситуация правилна реплика просто не може да има.

- Съжалявам – накрая каза той – аз не го желаех. И не се забърках сам в тази история. За всичко е виновен Авторът!

- Знам – отвърна Царицата – аз не те виня. Даже донякъде съм ти благодарен…

- Защо?

- Защото ме освободи… Това е последното ми появяване в историята. Явно се е оказало композиционно необходимо. По-нататък ще мога да разполагам със себе си и Авторът няма да има никаква власт над мен. Той няма власт над онези, за които не пише.

- Мисля, че разбирам…

- Разбираш, Сашо, сигурен съм. Ти си умно момче - щом успя да ме победиш…

Сашо сви рамене.

- Така че аз си отивам, а ти оставаш. Аз съм свободен, защото вече съм никой. А ти си оставаш „Сашо”, независимо дали това ти харесва или не. „Повелителят на Гардероба”. Не звучи ли гордо?

- Не знам… - За пръв път от два месеца Сашо усети как го залива непреодолима умора. Прииска му се веднага да приседне върху някоя от капандурите, но  не му се щеше силуетът на огромната врана да се извисява някъде високо извън зрителното му поле.

- Е, добре, знам че си уморен, стари мой неприятелю! Но твоята съдба е такава и ще трябва да я следваш! Авторът ще отмъсти за мен. И Кардиналът може би, ако не внимаваш!...

Враната раздвижи крила, като че ли да ги подготви за полет.

- Сбогом, Сашо, убиецо мой и освободителю! Ние с теб  никога няма да се видим – това е нещо, което ти обещавам!

- Сбогом!... – понечи да каже Сашо, но силуетът на враната се беше разтопил безшумно в мрака.

Сашо въздъхна и погледна на изток, където слънцето бе започнало да обагря покривите на  по-високите софийски сгради…

 

 *Началото на текста е публикувано като "Гардеробът е доставен".

 

 

© Наследник на Куфара All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??