Чудех се доста дълго защо е толкова трудно вечер, когато си сам. Стоях и с часове не можех да заспя, въртях се в леглото и се опитвах да удуша душата си със силна музика от музикалния плейър. Мразех времето, когато започваше да се стъмва, на всички се кълнях, че мразя да спя въобще. Че има нещо толкова сбъркано в съня...
А моите сънища бяха магични. В тях винаги бях уникален, различен и напълно... не като дневния себе си. Казват, че в съня се пренасяш в други измерения и реалности. Не съм сигурен това колко е вярно, но това, което винаги е било в моята връзка със сънищата напоследък се изгуби. Може би връзката със съзнанието ми напълно се прекъсна...
Кълнях се, че мразя да спя, мразя да стане вечер... но пък иначе харесвам нощта и харесвам вечерта. Къде съществува такова противоречие? В крайна сметка седнах да се замисля какъв всъщност е проблемът ми с нощното време. Аз го намирам за крайно минорно време... а минорните акорди са ми любими. Нощта носи своя собствен въздух, но на мен нещ ...