11.

- Ей, в последния момент ви видях, госпожо...

- Ама не, не...Аз не ви спирам...Нямам пари за такси...Извинявайте, но...

- Качвайте се...Празен съм прибирам се в града, ей го там – що да ходите пеша?

- Ама нямам пари...

- Какви пари, госпожо, кой иска пари...

...

- Извинете, обидих ли ви нещо? Плачете, пък аз ей така...Да ви откарам до града само...Извинете...

- Не, не...Не сте ме обидил...Дори напротив...Не зная как да ви кажа...извинете, задържам ви...

- Госпожо, сядайте, по пътя ще говорим...По-силно, малко по-силно я хлопнете – няма страшно...

...

- Защо плакахте? Извинете, но още съм объркан...

- Не съм чувала това „госпожо” от години...Да, казват ми го в социалната, ама имам чувството, че заместват с него псувните...Пък и каква госпожа съм аз...Бедна жена...Никоя...

- Е, те чиновниците така се изживяват – като чорбаджии. Аз щях да съм набил някой досега, но...Трябва да работя, няма как...Стискам уши и не чувам...Напоследък се мъча и да не ги гледам, защото...

- А аз занаят нямам...Имам, де – но съм отдавна пенсионерка. На едни 200 лева разчитам. След 40 години работа в болницата – 200 лева пенсия...Доскоро бяха децата. Помагаха, ама...

- Заминаха за чужбина ли?

- Е, де да бяха...Може да не се беше случило така...Ние живеехме до гарата. По едно време – преди 89 беше, решиха да ни разселят, а на мястото да правят парк. Разселиха ни, но парк няма. И надали ще има...

- Че какво лошо в нов апартамент, на ново място?

- Не един – два дадоха в замяна. Един за мен и малкия син...Вдовица съм, моят беше в железниците, ама рано си отиде...Големият син взе апартамент, малкият нямаше 18 и остана с мен...После почна тая пуста демокрация...

- И?

- Големият син се ожени. Доведе една мома-пловдивчанка, дето един ден в живота си не е работила. И с него не работеше. А той се разтича, направи си фирма, работилница отвори, взе да говори за връзки със западни фирми и износ на оригинални части някакви...Не му разбирам от работите, само ме тревожеше, че все в тоя пусти бизнес затъваше...Все недоспал, недоял, разбързан, загрижен...

...

- Госпожо, искате ли вода? Не е много студена, ама...Заповядайте...

...

- Охххх...Почина...На 39 години, от инсулт...На 39 години...Таман беше решил да прави нещо, аз рекох да му помогна, заложихме апартамента ми за кредит...И почина...

- Ясно...Банката...

- Да...Хич не ги интересуват хората...Парите! Само парите гледат...И почнаха дела. Нали моят апартамент е заложен – него продадоха. И с малкия син тръгнахме по роднини. Намериха ни едно старо къще в махалата, отдето излязохме. Пак се върнахме, демек. Ама с една пенсия караме. Синът ми е свит един, не е за това време. Мълчалив, работлив, но не умее да се нагажда...

- И къде така извън града?

- Ходих до селото. Една съученичка имам, преди 45 години сме се срещали за последно. Рекох да видя дали нещо може мъжът й да помогне...За работа на детето, не за друго...Друго – не вземам...Така са ме учили...

- И ще помогне ли?

- Той, човекът, пенсионер вече. Личи си му – иска нещо на направи, ама днес сила няма...Беше то...Почерпиха ме, искаха на вечеря да остана, но...

- Даааа...

- Може ли да спреш тук? Ей по оная пряката и съм в квартала...Благодаря ти! Господ да те поживи...Не, че съм вярваща, ама в това време друго не остана...

- Късмет, госпожо! Дано...

12.

На пиацата имаше няколко коли. Петък, бързо излитаме по повикванията...

Завъртях курс, после още един...

Те сега тръгват учениците. Бамбашка! Взели някой лев за петък вечерта и – хей, живот, здравей, здравей...

Абе, какво стана с Кидика...

Имаше едно време песни...С музика и текст...Слушаш, разтапяш се, мислиш...Имаше и за пиене – дето ти трябва само едно тупа-тупа, имаше и за душата...

А сега...

На едно празненство у нас викнах на разчистеното място в хола сина и племенниците. Показах им рок...

Изпопадаха...

Плетат крака, губят равновесие...

То да не е да щракаш с пръсти на кючека, бе хаймани! Ритъм се иска, усет, разнообразие на стъпките, а не въртене на гъзовете...

Карай...

Тяхно си е времето – аз само казвам и понякога показвам. Пък каквото направят...Да, да – знам, че аз ще го плащам, ама...Да пробват!

Седнали преди малко тримка в колата. Едно момиче, две момчета. Най-много на 16 да са. Единият важен – нали той плаща. Та спрях за малко и му рекох, че мога и без парите му, а те без колата ми. Но, докато аз карам – ще се държат с мен като равноправни в сделката. А като сложат годините – малко учтивост няма да попречи...

Замълчаха. Пък като стигнахме чалгатеката, момчето плати, върнах му до стотинка рестото, а то смотолеви едно извинение така – полугласно...

Все файда, както викаше дядо ми...

След втория курс нещо се забавиха поръчките.

Та спрях с колегите – да издимим по една, да си кажем някоя дума.

Абе, аз не пуша отдавна, но се включвам в компаниите...Някак си...Свикнал съм от едно време – кръчмата, масата, чашките, цигарите, дима, наслегнал се над нас...

Грубичко, но финесът да го показват ония с пурите...

Раздимяха се, взехме да обменяме информация – кой какво видял и чул. За нас тайни в тоя град няма. И да не сме видели сами – чуваме клинетите какво си приказват. Пък има и такива, дето с нас споделят.

Защото ние сме нещо като дупката, дето викали за ушите на цар Траян – хем ни има, хем смятат, че с излизането от колата трапът се заравя...

Така си приказвахме дор десетина минути чак...