Нощта на сивите - 8.

15.

- Здрасти...

- Здрасти, мой човек... Кафенце?

- Няма начин – на път съм... И дай там нещо леко – кифличка, кроасанче...

- Кифличка... Имаше кифлички едно време. Сега няма кой да ги прави... Помниш ли – отиваме на училище с 20 стотинки. 12 стотинки баничка, 6 стотинки боза, че и за две лукчета оставаха...

- Ама и баничката беше баничка... Не с извара и някакво палмово масло...

- Заповядай кафето... Къде ходи тая вечер?

- Хъ, нищо интересно... Хора, всички с проблеми, всички страдат... Ония, дето са доволни, с такси не пътуват. И не си броят парите за сметката... А, Митьо... Сядай!

- Дай и на мен едно кафе... Има ли кяр тая вечер?

- Таман това се оплаквам. Ама и той не ми обръща внимание. Нали всяка нощ сме така – нищо не е наред, но не се отказваме от занаята...

- И като се откажеш – де ще идеш? Ей го – аз нали пробвах? Като ни съкратиха от армията, братовчедът веднага ме поведе по чужбинско. В Африка ходихме. Ама не ме питай в кои държави. Де да знам! Закараха ни, дадоха инструментите, почнахме работа по самолетите... Нали сме си майстори – и френски, и английски, и американски самолети оправяхме. Превеждат парите и не питаме даже къде е столицата им. Хич не ни и трябваше – не сме тръгнали на екскурзия, на гурбет сме. То един-двама не устискаха и се запиха. Ама нали знаеш – все някаква беля става. Та се върнаха. Пък ние – бараки, писта, хангари, барче, джунгла, река имаше и все черни... С белите, дето плащаха, на английски се оправяхме. Две години изкарах, а накрая ми писна и се прибрах...

- За жената?

- Ами – за щерката... Че решила да я кара на слободия, нали баща няма... Набързо я стегна менгемето, завърши, следва вече...

- Е, нали си си у дома...

- Да, бе – у дома... Ако не е това такси... Да сме изпукали... Няма как да се уредя пак навън. Чакам братовчедът да се върне след няколко месеца, ще говоря пак за нов гурбет. От нашия полк комай половината са по света. И в държавни, и в частни армии... Нали плащат... Оппа – за теб ли махат?

- Хайде, до скоро...

16.

Ред ми беше дошъл. Ама като видях чакащия... Бе, братче, то бива наквасване, но чак толкова...

Не, бе – виждали сме ги всякакви... И по-зле дори... Но за тая нощ беше първият пияндурник...

Седна, че като почна да ми разправя колко добре бил, какъв хубав човек съм, ама ще го закарам чак до тях, пък жена му ще плати, щото и тя е хубав човек, но много злобна, че нещо била без работа, обаче той ходел по строежите и сега имало работа, не е като преди месец, когато ходил чак в Бургас да търси, но не намерил, ама срещнал един набор от казармата, та оня го настанил в една бригада за вътрешни ремонти, пък Бургас бил хубав град, ама скъп...

Стана ми ясно – ще има проблеми...

И имаше.

Спрях пред къщата му. От вида й се разбираше що за хора живеят там.

Добре, бе братче, пари нямате, но поне преметете пред вратата,  защото уличната лампа свети баш отгоре и се вижда цялата ви мръсотия...

Хайде, оградата порутена, портата хлътнала, мазилката на къщата олющена, но дворчето тревясало...

Що не му ударят по една мотика – нали жената била безработна? И да засеят нещо – какво ще да е, все ще се изяде...

Няма да дъвчат само себе си, я...

Това за дъвченето си го казах, когато на третото изсвирване излезе жена му...

Боже, тоя наистина беше много пиян, та за тая... добре, добре – жена е... макар много да не личеше... ама да я нарече „хубав човек”...

Беше вече към полунощ, обаче излязлата нададе такъв вой...

И какво? Никой не светна дори. Явно махалата беше свикнала с изпълненията.

Разкрещя ми се – чунким аз бях пил с хубавеца й. И заяви, че нищо няма да плати – кой ме е карал да го возя...

С такива си знаем работата. Стигало се е до извикване на апапите и претърсване на дома. Но сега се оправих сам – бързо и хирургически точно.

Хванах му гащите, стръсках ги, чух звъненето, обърнах го с главата надолу и прибрах изсипалите се монети. Едрички бяха, покриваха сметката, даже рекох едно „На, ма!” и пъхнах в ръката на оная останалите няколко лева на стотинки.

Тя замълча. Щото бясна, ама аз хич не съм дребен, а и бях малко нервен в момента.

Оставих пияндурника щастливо ухилен до портата, а жена му си влезе. Даже не го погледна...

Палнах колата и пак го изгледах...

Боже, тоя беше единствения човек, дето тая вечер ми каза, че е доволен от живота...