Oct 23, 2005, 11:50 PM
Новороденият
6 мин reading
(един следобед)В АПАРТАМЕНТА или НОВОРОДЕНИЯТ
За пореден път те й скъсваха нервите. Лицемери. Проклети паразити. Какво ги грее тях, какво я грее нея?! (просто по телевизията даваха ревящата майка на убит далеч в чужбина мъж) Тя продължи да беснее. Проклети медии. Скапан живот. Загубеняци. Навираха хорската мъка в лицето й, сякаш не я виждаше сама. Или страдания, или сладникави бози. Невероятен избор между тъпи реклами, тъпи филми и тъпи предавания. На първа страница се мъдрят заглавия за осраните тротоари или за битови убийства . Публицистичните предавания предпочитаха да предават сълзи и сополи, вместо да се позамислят над тях. И това ми било автентичност. Никъде нямаше нищо смислено. Тя се тръшна на изтърбушеното канапе, загърчи се и зарита от гняв и безсилие. После спря да се ядосва на себе си. “Държиш се идиотски” – изсъска. И все пак: как да не си е бясна: по цял ден виси в онзи вонящ магазин и се усмихва на мазните, потни клиенти. После се връща в къщи, не може да си каже името от умора и не стига това, ами и по телевизията не дават нищо свястно. “Каква скука” – помисли си. “Ако продължаваш така ще си труп далеч преди задръстеният ти с ярост и холестерол сърдечен мускул да спре.” О, разбира се. Тази вечер щеше да дойде Той!Не че това щеше да внесе кой знае какво разнообразие, като се има предвид, че в него нямаше нищо кой знае колко забележително... поне на пръв поглед. Можеше да го срещнеш и дори да говориш с него, без това да остави никакъв спомен в главата ти. А можеше и само да те погледне и после цял ден да мислиш за това. Странен човек. Радваше се, че все пак го покани. В крайна сметка той можеше да бъде много очарователен, а времето все пак минаваше... На 28 години тя се чувстваше на 48. Беше изхабена. Средна на ръст, с крещящо фалшив червен цвят на косата, неравномерно загоряла, суха и неравна кожа, кръвясали светлокафяви очи, тя просто не моеше да се понася. Както не можеше да понася и другите. Ако не бяха подпухналите мазнинки по бедрата и корема й, би минала за слаба: гръбнакът и ребрата се очертаваха. Дрезгава кашлица (болно гърло) редовно раздираше тесния й гръден кош. Но затова пък ръцете й бяха здрави, красиви и стегнати, а в изсечените черти на лицето й имаше нещо величествено. Тя въздъхна и реши да се приведе в подходящ за гости вид и поне да среше твърдата, чуплива и главно ДОМАТЕНОЧЕРВЕНА коса, но на вратата се позвъни. “О, мамка му, както и да е” – промърмори тя . И без това беше безсмислено да се прави на нещо повече от това, което е. Отвори му. Той не показа да е разочарован от вида й, усмихна се лъчезарно и й подаде пъстър букет от невени, маргаритки и някакви ситни, сини полски цветя. Непретенциозен, мил... и изключително труден за откриване в големия, смрадлив град. Букет, който сякаш олицетворяваше него самия. - Може ли да вляза, все пак? – усмихна й се той. - О... ами разбира се! – смотолеви тя. – Влизай! – добави по-уверено. Естествено, първата стъпка беше да седнат да поприказват. Тя отиде до кухнята да сипе нещо за пиене. Сложи някакви ядки в една пластмасова купичка с избеляла картинка на смърфове. Извади две чаши. Подпря се на изтъркания плот и се втренчи в празното пространство, опитвайки се да се отърве от натрапчивия спомен за предишния си “приятел”. Колко я отвращаваше начинът, по който той едва едва я докосваше, сякаш се прокрадваше по кожата й. Сухите, безцелни целувки. Караше я да мисли, че е по-смотан и от нея. И все пак се оказа доста упорит, като си приуми да прекара живота си с нея. Трудничко беше да го изрита, а и все още я преследваше в кошмарите й и в образа на почти всеки друг мъж. По-лошо: откриваше чертите му в собствените си недостатъци. Ненавиждаше го, защото я накара да мрази себе си. Страхуваше се, че пак може да попадне на него или на някой подобен. Трябваше да се отърве от тази натрапчива фобия и да се върне при човека, който я очакваше в хола. Вдишай. Издишай. Повтори. Стой спокойно. - Притесних се да не си загубила пътя. – гласът му я стресна. - Хахаха. Няма такова нещо. И не си остроумен. Внимавай иначе ще те изгоня. Предупредих те още като се запознахме. - Тогава стига глупости. Тя застина за няколко секунди, които и се сториха часове. Какво би могла да очаква от този човек?! Светлокафявите й очи станаха съвсем кръгли. С цялото си същество се опита да разгадае усмивката на човека пред себе си. Но той излъчваше нещо невероятно, непредвидимо и необяснимо. За части от секундата тя се паникьоса. После изпита съмнение дали това действително се случва. - Тук съм, да. – каза той с ослепителна в буквалния смисъл усмивка. Тя бързо стисна очи с особеното чувство, че са станали прозрачни като стъкло. Но това не я притесни изобщо. Тя разтвори леко устни в усмивка, разкривайки едри, бели зъби. Все още виждаше ярки петна, когато най-сетне успя да отвори очи. Но наоколо нямаше никого. Нямаше абсолютно нищо. Заедно с него беше изчезнало и всичко друго, а на негово място беше нахлул непрогледен мрак. Стана студено и тя се свлече (на пода?) някъде долу. “ Луцифер” – замисли се – “ е бил най-светлият от всички ангели, но иска да отнеме светлината на хората”. - това ли беше? – прошепна, но тъмнината заглуши думите. - МЪРТВА ЛИ СЪМ? – изкрещя, но не се чу и звук. Тя се сви на кълбо и се приготви да прекара няколко века в този пуст и студен ад. - ШОКОВА ТЕРАПИЯ! Реши, че това е спомен. Баща й смяташе “шоковата терапия” за съвършения възпитателен инструмент и не пропускаше да я приложи. Но този глас бе различен. Тя отвори отново очи и се видя на пода в собствения си тесен апартамент, а в нея се взираше той. Тя го погледна в очите и се смрази. В ирисите му видя милиони изминали години. Зад плетеници във всеки възможен оттенък на синьото искряха войни, междуособици, любов; раждаха се деца и умираха цивилизации; избухваха пожари и се разливаха наводнения. Цялата Вселена се размаза пред очите и и стана мастиленочерна. Сякаш минаха години, докато възприеме обема на това море от информация. Когато отвори очи вече не помнеше нищо... засега. Можеше да мисли само за непоносимите болко във всяка част на тялото и за бодежа в сърцето, който и пречеше да диша. Болката беше всепроникваща, всеобхватна и необятна. Последната й ясна мисъл, беше, че явно ще се мре. “Кофти.” После потъна изцяло в агонията си, неспособна дори да изохка. Нима беше необлодимо смъртта тлокова да болииииии! Сега беше сигурна, че той и всичко останало са били само предсмъртна халюцинация. Човек се ражда сам и умира пак сам. А в живота няма нищо хубаво. Един внезапен мускулен спазъм я разтърси и тя отвори широко очи. Светът беше кървав и размазан, но едно ярко петно се открояваше: Букетът! Значи все пак е било истина. Тя затвори очи и се предаде. Почувства душата си по-свързана с тялото от всякога. И тази цдуша умираше. Вместо да се възнесе тя се разлагаше по-бързо от удавник. Въпреки това тя се чувстваше спокойна и щастлива. И нямаше нищо друго, освен мрак и прах. Младият демон отвори очи. Колко изморителни 5 минути... Той (или по-скоро тя) разкърши стройното си, силно тяло и разпусна косата си. Тя вече нямаше цвят на пластмасови пиперки, а гореше в огненочервено и блестеше на слънцето като лава. Наситеносините очи развълнувано примигнаха и огледаха мястото с любопитство. Животът беше толкова очарователен.
За пореден път те й скъсваха нервите. Лицемери. Проклети паразити. Какво ги грее тях, какво я грее нея?! (просто по телевизията даваха ревящата майка на убит далеч в чужбина мъж) Тя продължи да беснее. Проклети медии. Скапан живот. Загубеняци. Навираха хорската мъка в лицето й, сякаш не я виждаше сама. Или страдания, или сладникави бози. Невероятен избор между тъпи реклами, тъпи филми и тъпи предавания. На първа страница се мъдрят заглавия за осраните тротоари или за битови убийства . Публицистичните предавания предпочитаха да предават сълзи и сополи, вместо да се позамислят над тях. И това ми било автентичност. Никъде нямаше нищо смислено. Тя се тръшна на изтърбушеното канапе, загърчи се и зарита от гняв и безсилие. После спря да се ядосва на себе си. “Държиш се идиотски” – изсъска. И все пак: как да не си е бясна: по цял ден виси в онзи вонящ магазин и се усмихва на мазните, потни клиенти. После се връща в къщи, не може да си каже името от умора и не стига това, ами и по телевизията не дават нищо свястно. “Каква скука” – помисли си. “Ако продължаваш така ще си труп далеч преди задръстеният ти с ярост и холестерол сърдечен мускул да спре.” О, разбира се. Тази вечер щеше да дойде Той!Не че това щеше да внесе кой знае какво разнообразие, като се има предвид, че в него нямаше нищо кой знае колко забележително... поне на пръв поглед. Можеше да го срещнеш и дори да говориш с него, без това да остави никакъв спомен в главата ти. А можеше и само да те погледне и после цял ден да мислиш за това. Странен човек. Радваше се, че все пак го покани. В крайна сметка той можеше да бъде много очарователен, а времето все пак минаваше... На 28 години тя се чувстваше на 48. Беше изхабена. Средна на ръст, с крещящо фалшив червен цвят на косата, неравномерно загоряла, суха и неравна кожа, кръвясали светлокафяви очи, тя просто не моеше да се понася. Както не можеше да понася и другите. Ако не бяха подпухналите мазнинки по бедрата и корема й, би минала за слаба: гръбнакът и ребрата се очертаваха. Дрезгава кашлица (болно гърло) редовно раздираше тесния й гръден кош. Но затова пък ръцете й бяха здрави, красиви и стегнати, а в изсечените черти на лицето й имаше нещо величествено. Тя въздъхна и реши да се приведе в подходящ за гости вид и поне да среше твърдата, чуплива и главно ДОМАТЕНОЧЕРВЕНА коса, но на вратата се позвъни. “О, мамка му, както и да е” – промърмори тя . И без това беше безсмислено да се прави на нещо повече от това, което е. Отвори му. Той не показа да е разочарован от вида й, усмихна се лъчезарно и й подаде пъстър букет от невени, маргаритки и някакви ситни, сини полски цветя. Непретенциозен, мил... и изключително труден за откриване в големия, смрадлив град. Букет, който сякаш олицетворяваше него самия. - Може ли да вляза, все пак? – усмихна й се той. - О... ами разбира се! – смотолеви тя. – Влизай! – добави по-уверено. Естествено, първата стъпка беше да седнат да поприказват. Тя отиде до кухнята да сипе нещо за пиене. Сложи някакви ядки в една пластмасова купичка с избеляла картинка на смърфове. Извади две чаши. Подпря се на изтъркания плот и се втренчи в празното пространство, опитвайки се да се отърве от натрапчивия спомен за предишния си “приятел”. Колко я отвращаваше начинът, по който той едва едва я докосваше, сякаш се прокрадваше по кожата й. Сухите, безцелни целувки. Караше я да мисли, че е по-смотан и от нея. И все пак се оказа доста упорит, като си приуми да прекара живота си с нея. Трудничко беше да го изрита, а и все още я преследваше в кошмарите й и в образа на почти всеки друг мъж. По-лошо: откриваше чертите му в собствените си недостатъци. Ненавиждаше го, защото я накара да мрази себе си. Страхуваше се, че пак може да попадне на него или на някой подобен. Трябваше да се отърве от тази натрапчива фобия и да се върне при човека, който я очакваше в хола. Вдишай. Издишай. Повтори. Стой спокойно. - Притесних се да не си загубила пътя. – гласът му я стресна. - Хахаха. Няма такова нещо. И не си остроумен. Внимавай иначе ще те изгоня. Предупредих те още като се запознахме. - Тогава стига глупости. Тя застина за няколко секунди, които и се сториха часове. Какво би могла да очаква от този човек?! Светлокафявите й очи станаха съвсем кръгли. С цялото си същество се опита да разгадае усмивката на човека пред себе си. Но той излъчваше нещо невероятно, непредвидимо и необяснимо. За части от секундата тя се паникьоса. После изпита съмнение дали това действително се случва. - Тук съм, да. – каза той с ослепителна в буквалния смисъл усмивка. Тя бързо стисна очи с особеното чувство, че са станали прозрачни като стъкло. Но това не я притесни изобщо. Тя разтвори леко устни в усмивка, разкривайки едри, бели зъби. Все още виждаше ярки петна, когато най-сетне успя да отвори очи. Но наоколо нямаше никого. Нямаше абсолютно нищо. Заедно с него беше изчезнало и всичко друго, а на негово място беше нахлул непрогледен мрак. Стана студено и тя се свлече (на пода?) някъде долу. “ Луцифер” – замисли се – “ е бил най-светлият от всички ангели, но иска да отнеме светлината на хората”. - това ли беше? – прошепна, но тъмнината заглуши думите. - МЪРТВА ЛИ СЪМ? – изкрещя, но не се чу и звук. Тя се сви на кълбо и се приготви да прекара няколко века в този пуст и студен ад. - ШОКОВА ТЕРАПИЯ! Реши, че това е спомен. Баща й смяташе “шоковата терапия” за съвършения възпитателен инструмент и не пропускаше да я приложи. Но този глас бе различен. Тя отвори отново очи и се видя на пода в собствения си тесен апартамент, а в нея се взираше той. Тя го погледна в очите и се смрази. В ирисите му видя милиони изминали години. Зад плетеници във всеки възможен оттенък на синьото искряха войни, междуособици, любов; раждаха се деца и умираха цивилизации; избухваха пожари и се разливаха наводнения. Цялата Вселена се размаза пред очите и и стана мастиленочерна. Сякаш минаха години, докато възприеме обема на това море от информация. Когато отвори очи вече не помнеше нищо... засега. Можеше да мисли само за непоносимите болко във всяка част на тялото и за бодежа в сърцето, който и пречеше да диша. Болката беше всепроникваща, всеобхватна и необятна. Последната й ясна мисъл, беше, че явно ще се мре. “Кофти.” После потъна изцяло в агонията си, неспособна дори да изохка. Нима беше необлодимо смъртта тлокова да болииииии! Сега беше сигурна, че той и всичко останало са били само предсмъртна халюцинация. Човек се ражда сам и умира пак сам. А в живота няма нищо хубаво. Един внезапен мускулен спазъм я разтърси и тя отвори широко очи. Светът беше кървав и размазан, но едно ярко петно се открояваше: Букетът! Значи все пак е било истина. Тя затвори очи и се предаде. Почувства душата си по-свързана с тялото от всякога. И тази цдуша умираше. Вместо да се възнесе тя се разлагаше по-бързо от удавник. Въпреки това тя се чувстваше спокойна и щастлива. И нямаше нищо друго, освен мрак и прах. Младият демон отвори очи. Колко изморителни 5 минути... Той (или по-скоро тя) разкърши стройното си, силно тяло и разпусна косата си. Тя вече нямаше цвят на пластмасови пиперки, а гореше в огненочервено и блестеше на слънцето като лава. Наситеносините очи развълнувано примигнаха и огледаха мястото с любопитство. Животът беше толкова очарователен.
© Фредерик All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Прекрасно,увлекателно,страхотен стил
-
Брей! Имаш и стил, и идеи! "И тази душа умираше. Вместо да се възнесе тя се разлагаше по-бързо от удавник" - защо ти идват такива мисли, се питам! А животът наистина е прекрасен. Пиши, пиши!
-
Благодаря ти, много, много, много. Никой не си беше направил труда да коментира това. А , не знам защо не са ми излезли новите редове. Шайзе. ще се редактира, явно.
-
Меко казано гениално...Аз особено много харесвам този стил на писане.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
