(някакъв опит за някакво нещо)

Седя пред блесналия студен екран и се мъча да измисля поредния привличащ вниманието опит за оригиналност... 

Небето е обагрено в млечно синьо-оранжево, хоризонтът е поръбен с розово-златист кант, а в стаята пролазва есенният здрач, който бавно се превръща в плътен, черен воал върху тишината. Голите клони на притихналия орех, надничащи през прозореца, безмълвно се издигат към небосвода и образуват сюрреалистични черни фигури, които с повече въображение мога да превърна в образи и мисли.

Часовникът равномерно потраква, отзвукът от преминаващите трамваи потреперва едва доловимо в стъклата на прозорците. В такива моменти човек обикновено става сантиментален. Но носталгията в мен не причинява болка. Тя не е носталгия по миналото. Изпитвам по-скоро сладостна мъка, че настоящето не се е случило по-рано и свежа лекота, че все пак се е случило.

Небето вече е тъмносиньо, кобалтово, матово кадифе. След малко ще изгрее и луната - обла, голяма и сребърна като блестящата точка усмивка в нечие любимо око. Пръстите ми са замръзнали върху клавиатурата и се чудят как да продължат. Да, в такива моменти човек става сантиментален. Или започва да държи високопарни речи за смисъла на живота, за щастието, за Смъртта и Вселената. И на мен ми се иска да се разприказвам. Да се разкрещя, за да убедя някого в нещо, в което не е задължително да вярвам. Или, за да му направя впечатление.

Не че има някакво значение дали ще ме чуе, Искам да говоря, да се опиянявам от собствените си думи, да слушам гласа си, защото харесвам тембъра му, защото е много тихо... всъщност, обичам тишината, тя ромоли успокоително и вечно, но в такива вечери човек е сантиментален.

Продължавам да съзерцавам есенния мрак-светлина, който проблясва в онези, гореспоменатите любими ириси. Нищо, че тях ги няма, Аз мога да ги извикам пред себе си, мога да се изгубя и потъна в тях и никога повече да не се върна. И в душата ми се сипе слънчев прах...

Вече почти не различавам черните клони на фона на велуреното небе. Усмихвам се сама в мрака, ей така без повод, просто го правя. А иззад тънките, кръстосани клони на ореха пред прозореца се издига пълната луна...

18.11.2016