Sep 10, 2011, 11:48 PM

Някъде по пътя

  Prose » Others
922 0 3
2 min reading

Някъде по пътя изгубих себе си. По онези стръмни пътеки. По онези тъмни улички. По онези прашни и страшни места. Сред сивите тълпи от хора. Сред ужасната реалност. Сред мечтите, които се разбиха, както вълните се разбиват в брега. Някъде по пътя душата си разтворих, както двете си ръце, когато го прегръщах. А тя прашасала отвътре, въздухът го задушава около нея. А тя не вярваща във мене, прогнила, вперила зорко поглед в очите ми. Стои изправена и вика, и крещи. И дращи с нокти, хвърля, чупи, плаче, а после тихо ми мълви. 

- Ти, страхливке, защо ме пазиш? Аз искам в ръцете му да изгоря. Аз искам с очи да ме пали. С нежност да изтрие прахта. Остави ме да чувствам. Остави ме. Аз не искам да съм толкоз сама!

Погледнах в себе си. Дълго време се криех зад високи стени. Дълго време в черупката си се бях свила. Дълго време и нищо не почувствах заради това. Пуснах я. Тя тръгна пред мене. Изтръгна се сякаш от гръдта ми и се посвети на него. Усетих, сякаш мъничко ме заболя. И докоснаха ме нечии ръце. Докоснаха ме с длани, с мисли, със очи. Превърнаха се изведнъж във смисъл на живота ми, на усмивката ми, на всички мечти.

Вървях по утъпканите улици. Вървях, смеейки се, през трудностите. Вървях напред. Погледът ми беше вперен все натам. Вървях и не се спирах. Не се отказах. Не се почувствах по-различно, докато не усетих с пълна сила любовта. По дяволите! Та аз обичах. Вцепених се. Гръм разцепи ясното небе. Дъжд закапа посред нищото. Звезди изгряха посред бял ден. А то туптеше силно в мене, едно сърце, покрито с вестници, полято с мъничко тъга. Разтресе сякаш света ми. Блъска се стремглаво в гърдите ми, все едно напираше да излезе от там. Проплака тихо, хаосът със ранения си глас сломи. И каза ми, звучеше ми някак зловещо.. Каза ми думи верни, думи едни.

- Ти, страхливке, защо ме криеш? Аз искам обич да му дам. Аз искам на него да се посветя. Да му се отдам, та дори и много да боли след това. Остави ме да обичам! Остави ме! Аз не искам да живея в самота!

Погледнах във себе си. По пътя се бях изгубила. По пътя си сама се бичувах, сама се поддадох, сама се оплетох във всички мои правила. Душата си дадох, сърцето си отворих за един човек, когото не мислех, че ще заобичам. В ръцете му пламтя, догарям. В ръцете му съм слаба. В ръцете му съм просто жена!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Лилия All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовен случай 🇧🇬

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...