Няма
1.6K
0
4
2 min reading
Без заглавие
Има моменти, в които никой не може да ни помогне... Има моменти, в които на човек му се иска просто да затовори очи и да си отдъхне завинаги от това тежко битие... Имаше моменти, в които не усещах вкуса от живота си... Но ето, че един ден... ти се появи в него... Сега ти го осмисли... Сега го направи толкова сладък, че чак да ми горчи само от мисълта, че мога да те загубя... Сега вече ти си това, заради което искам да затворя очи, защото ти си винаги в съзнанието ми... Но със сигурност не искам да е завинаги... за да мога пак да се върна при теб... да те докосна... да те целуна... да те прегърна... Ох, мила, няма автор, който да може да опише колко те обичам в свое произведение... Няма поет, който да може да напише в свое стихотворение колко много ми липсваш... Няма художник, който да те нарисува толкова красива, колкото си в моите очи... Няма и друго сърце, което да се нуждае толкова много от топлината на твоето... Ако няма как да бъдем заедно, искам да ми отрежат краката, за да не бягам към теб, да ми откъснат ръцете, за да не са постоянно протегнати към теб, да ми избодат и очите, за да не виждам колко си красива... да ми изкарат мозъка, за да не мисля за теб... да ми изтръгнат и сърцето, за да не изпитвам обич... но дори тогава, мила, във всяка пролята от мен капка кръв ще бъде изписано твоето име... Нима е толкова трудно за разбиране... че чак да не мога да ти го опиша... То пък и няма кой знае какво за разбиране, но... Как може да изпитвам такава остра нужда от нечие лице, от нечии ласки, от нечии устни... Нима е възможно да те обичам толкова много, че сърцето ми да не иска да бие, без да усеща ритъма на твоето... Да не искам да виждам, освен ако ти не си пред очите, да не искам да дишам, когато не мога да усетя близостта ти... Всяка минута без теб изтисква бавно, малко по малко живота от мен... Но знам, че всеки път, щом остана сам в тъмното, сърцето ми ще ме води към теб... Нима наистина има повод да те ревнувам... ти ми показа колко ме обичаш... даде ми нещо, което си се заклела, че ще бъде за човек, когото наистина обичаш... Но как може да съм такъв глупак?!? Да нямам сили да се оттърва от тези неприятни мисли веднъж завинаги... Ала да знам, че аз съм добре, дотогава, докогато ти си щастлива... Това винаги ме е утешавало... Мила... аз самият не мога да повярвам, че такова чувство може да бъде толкова силно... Но някак си е така... Ти си ми всичко, от което имам нужда... част от мен си...
Има моменти, в които никой не може да ни помогне... Има моменти, в които на човек му се иска просто да затовори очи и да си отдъхне завинаги от това тежко битие... Имаше моменти, в които не усещах вкуса от живота си... Но ето, че един ден... ти се появи в него... Сега ти го осмисли... Сега го направи толкова сладък, че чак да ми горчи само от мисълта, че мога да те загубя... Сега вече ти си това, заради което искам да затворя очи, защото ти си винаги в съзнанието ми... Но със сигурност не искам да е завинаги... за да мога пак да се върна при теб... да те докосна... да те целуна... да те прегърна... Ох, мила, няма автор, който да може да опише колко те обичам в свое произведение... Няма поет, който да може да напише в свое стихотворение колко много ми липсваш... Няма художник, който да те нарисува толкова красива, колкото си в моите очи... Няма и друго сърце, което да се нуждае толкова много от топлината на твоето... Ако няма как да бъдем заедно, искам да ми отрежат краката, за да не бягам към теб, да ми откъснат ръцете, за да не са постоянно протегнати към теб, да ми избодат и очите, за да не виждам колко си красива... да ми изкарат мозъка, за да не мисля за теб... да ми изтръгнат и сърцето, за да не изпитвам обич... но дори тогава, мила, във всяка пролята от мен капка кръв ще бъде изписано твоето име... Нима е толкова трудно за разбиране... че чак да не мога да ти го опиша... То пък и няма кой знае какво за разбиране, но... Как може да изпитвам такава остра нужда от нечие лице, от нечии ласки, от нечии устни... Нима е възможно да те обичам толкова много, че сърцето ми да не иска да бие, без да усеща ритъма на твоето... Да не искам да виждам, освен ако ти не си пред очите, да не искам да дишам, когато не мога да усетя близостта ти... Всяка минута без теб изтисква бавно, малко по малко живота от мен... Но знам, че всеки път, щом остана сам в тъмното, сърцето ми ще ме води към теб... Нима наистина има повод да те ревнувам... ти ми показа колко ме обичаш... даде ми нещо, което си се заклела, че ще бъде за човек, когото наистина обичаш... Но как може да съм такъв глупак?!? Да нямам сили да се оттърва от тези неприятни мисли веднъж завинаги... Ала да знам, че аз съм добре, дотогава, докогато ти си щастлива... Това винаги ме е утешавало... Мила... аз самият не мога да повярвам, че такова чувство може да бъде толкова силно... Но някак си е така... Ти си ми всичко, от което имам нужда... част от мен си...
© Кямил Насуф All rights reserved.
