На гарата седеше един мъж и плачеше. Вечерта бавно никнеше на Стралджа. Влаковете идваха, присядаха на перона да си поотдъхнат  и пак се втурваха из пътя си. А този мъж продължаваше да хлипа. До десния му крак жълтееше „Най-здравата торбичка”. В нея чифт работни обуща, работно облекло и недопита бутилка от неизвестна марка минерална вода се спотайваха виновно. И бутилката, и дрехите, и обущата бяха НАТО-вски от полигона в Ново село, Сливенско. Оттам беше и подсмърчащата муцуна на седналия мъж.
   Гладен, без пари, без обич, без уважение, без надежда, само с една посока - София. А в София мъгла от неизвестност. Да,  ето откъде идваха сълзите и дълбоките „мъжкарски” въздишки.

- Неее! – вдигна ръка, залитна и падна човечецът. Изправи се, седна и пак зарева:
- Беше, беше! Новото беше дошло, а сега го няма. Отиде си, защото го изтървах. И затова рева! – сълзи течеха по бузите му, докато говореше и ръкомахаше.

   Стрелочникът го изгледа като смахнат и се запиля по релсите. В следващия миг на гарата се появи запъхтян влакът за София. Той си пое въздух, сбогува се със стрелочника и хукна, че дълъг път го чакаше покрай Стара планина и Средна гора, докато стигне полето пред Витоша.  
      На последния вагон се отвори прозорец и оттам се показа човекът, който вече не плачеше. Изведнъж гарата светна с разноцветни гирлянди, а влакът се изгуби в тъмното.   
      София го посрещна студено, надменно и дори враждебно. Тя му се подиграваше открито. Някак си беше успяла да разбере за стария му нов враг алкохола. От полигона го бяха изгонили, защото се беше напил отново от три бири и три мастики.
 И точно когато кроеше планове как ще спестява пари, ще праща на децата си, ще стегне бащината си къща, когато виждаше и себе си човек, който да се труди, да мечтае, да се надява, точно тогава от нищото се пръкна старият зъл алкохолизъм, от когото отърваване няма. 
      Миналия петък, в края на работния ден, юлската жега му замириса на биричка. Подир нея втора и трета и му се дощя мастичка. Колегите как сладко си я пийваха с кристалчета.
      Как станаха три мастиките, как лазеше на четири крака призори по стълбите, за да се прибере в стаята си – божа работа... Само че Господ не му е виновен затуй, че го изгониха от работа. Сам си беше виновен, знаеше го, но как да се съгласи, да си признае. Тя, котката, по гръб не пада.
      „Какво диря в София?” – не беше въпрос, а причина.

       В София беше ТЯ. МОМАТА, заради която изостави семейството си - закъснялата му любов. Оная, която го заряза заради проблемите му с пиенето и пак тази, същата, с чиито последни 50 лева замина за Сливен да променя живота си.

      На гарата лежеше един мъж и не мърдаше. „Най-здравата торбичка ” бе разкъсана и разпиляна около него. Таксиметров шофьор се опитваше да му напипа пулса напразно. Друг един викаше Бърза помощ по радиостанцията си. В далечината полицейска сирена, нахално, си пробиваше път. А София бавно се събуждаше с махмурлук…
     
     
         07.07.2011 – София - Свободей Огражденец