Обичам
Някъде в ъгъла на стаята на душата се бе скрила тъмна лепкава течност. Тъга? Кръв? Или омраза? По-скоро съмнение. Звънна телефон.
- Знаеш, че си играе с нас - гласът от другата страна трепереше. - Спри го ти, ако можеш, щом толкова знаеш!
- Ти не ми позволяваш!
Няколоко секунди тишина.
- Не мога да се контролирам.
- И ти ли си толкова объркана? Знам, че и в теб има толкова много хаотични чувства...
- И в теб ги има... и хиляди мисли, нали?
- Съмнения, породени от теб!
Отново тишина.
- Не съм виновна...
- Напротив, ако не беше ти, нямаше да сме в това положение!
- Обичам.
- И аз, но...
- Тогава защо спорим?
- Защото боли - гласът на обадилия се премина в шепот.
И пак тази стъклена тишина.
- Предпочитам го пред нищото - отвърна тя.
- Права си. - Въздишка. - Ще се чуем пак.
И притъпеният разум затвори телефона, а изпълнената с обич душа отново започна да подрежда стаята си. Оправи леглото, почисти пода, поля цветята. Опита се да изтърка тъмната лепкава течност, ала тя остана. Душата се намръщи, но изморена, седна да си почине и затвори очи.
„ Допир, целувка, усмивка и очи...
Любов, съмнение и как боли... „
И онова усещане за него. Тя се усмихна. По тялото премина тръпка, а лепкавото петно като че ли изчезна. Пъстротата на очите му я обгръщаше бавно...
- Обичам - каза на глас тя.
През това време, от другата страна на линията, разумът трескаво сгъваше дрехи и пишеше нещо. Толкова много неща имаше да свърши. И изведнъж се появи онази топлина. Той добре я познаваше. Без да се замисля се отпусна на пода на стаята и също затвори очи. Знаеше, че душата прави същото в този момент.
„ Образът, несигурността, разочарованието...
Силната привързаност, любов и радост... „
Обгърнаха го. Отново познатите очи и любимото усещане. Една сълза се отрони и се плъзна по лицето на разума, за да достигне разцъфващата му усмивка.
- Обичам - прошепна той.
© Цвети Векова All rights reserved.
