Обичам дългите ти мигли, играещи със слънчевия лъч. Обичам косата ти, лумнала в огъня от морски залез. Обичам хладните ти мокри пръсти, когато се наплуваш в синята безбрежност. Ръцете ти в косите ми, ръцете ти в ръцете ми – това е най-прекрасното за мен. Обичам да шептим до бутилката с вино, да крадем цигари, да промивам раните ти, да те гледам как спиш. Обичам да потъвам в очите ти, да се губя в теб, да се губиш в мен. Обичам твоята усмивка и искрения топъл смях, извивката на плътните ти устни, зениците – в тях неведнъж видях и страх. И помня как в един от онези безбройни мигове аз пак разговарях с очите ти. Там плуваше образът на едва проходило момче. То се препъваше в парка. Пред очите му изникна балон. Бе странно, непознато и все пак в балона имаше толкова чар. Момчето го сграбчи. Бе толкова чудно, че стана и тъжно. То се разплака и замлъкна възхитено. На поляната изтича момиченце. Приближи се, взе балона и двамата заедно постояха така и се гледаха.
Не се страхувай, че ще бъдеш сам ...