Отново черно петно... не помня какво съм правил, не помня къде съм бил, нито с кого. След като се съвзех целия ми свят се обърна. Не съм същия. Не съм човека, който бях преди. Промених се по начин, който не разбирам. Хората, които обичам и които ценя, започват един по един да ме напускат... не искат да имат нищо общо с мен. Наистина ли съм станал толкова ужасен. Сега стоя сам, обграден от четирите стени на стаята си, засипан от въпроси, чиито отговори не мога да открия. Колкото и да се напрягам, не мога да си спомня нищо. Само отделни моменти.


Помня, стоях на моста, усещах вятърът как минава покрай лицето ми, гледах как водата се лее, безспирно, един безкраен поток, тя вървеше напред без цел, просто се стичаще, защото трябваше да върви натам, съдбата й бе да се движи, нямаше време да се спре, да погледне горите, планините, долините и всички останали красиви места, покрай които минава всеки ден... Просто се лееше... Една безкрайна река от мъка, страдание, болка... Докато стоях вгледан в нея, изведнъж в реката започна да тече кръв! Лодките, които видях малко по-надолу, всъщност бяха трупове! Всичко около мен беше мъртво!... Когато се опомних, бях в апартамента си... на 300 км от този мост...


Следващият момент, който се бе запечатал в мен... стоях в една стая, като тази, в която съм в момента... около мен имаше хора, всички пиеха и се веселяха, чуваше се музика, изведнъж лампите загаснаха, когато се светнаха бях в същата тази стая, но сам... нямаше помен тук да беше стъпвал друг, освен мен. Станах, огледах се, намерих бележника си... Страниците бяха откъснати... Видях само една дата - 31 Октомври. И докато се мъчех да си спомня нещо, случайно попаднах на един календар... Днес беше 30 Октомври... Не знаех какво значи датата, обхвана ме лек страх, опитах се да изляза от стаята, но вратата беше заключена, прозорците запечатани, нямаше път навън.



Тогава отново се появи черно петно... то беше последно, трая по-дълго от останалите... Не мога да опиша мястото, където бях. Чувствах се самотен, изплашен, объркан. Първоначално мислех, че съм мъртъв. Но докато вървях през тъмния коридор, в който се намирах, всеки път, щом докоснех стените, усещах пронизваща болка в сърцето си. Вървях доста дълго време, докато не стигнах края на тунела. Там имаше нещо като стена. Щом я докоснех, ме болеше, но така разбрах, че това не е стена, приличаше по-скоро на платно, с малко усилия успях да видя малка дупка в средата му. Мислех какво да направя. Ако това беше сън, нямаше да загубя нищо, ако се пробвам да премина през дупката, ако пък наистина бях умрял, нямаше от какво да се страхувам, но ако бях жив... Все пак, не знам заради любопитсво или просто заради страха ми от тъмното, реших да премина... засилих се и скочих през нея, в този момент усетих как сърцето ми експлодира... Все едно някой го бе изтръгнал, сякаш хиляди пирони се забиваха в сърцето ми всяка секунда... Лежах на пода, стоях и не смеех да отворя очи, болката беше толкова силна... искаше ми се да умра... Все пак се престраших... Отворих очите си, бях си в собствения апартамент, легнал на пода, всичко беше нормално. Изведнъж и болката изчезна. Интересното беше, че исках да разкажа на някого за това, което ми се случва, но не можех. Всеки път, когато започвах, усещах болката в сърцето. Прецених, че просто някой или нещо не иска друг да знае какво се случва с мен и е по-добре да мълча.



Трябваше да открия сам отговорите, но първо трябваше да формулирам въпросите. Защо реката беше пълна с кръв, защо видях труповете на хора, защо красивата гледка, която видях, бе станала смразяващ и неописуем ужас?... Дали не беше послание? Някой искаше да ми каже нещо с това. Защо хората, с които бях и се веселях, изведнъж изчезнаха? Къде бяха бележките ми? И какво, по-дяволите, е станало или ще стане на 31 Октомври? Как стана така, че когато докоснех стените на тъмния коридор, усещах болката вътре в себе си. Как успях въпреки страха си, въпреки болката и всичко останало да събера смелост да премина през дупката? И дали наистина бях умрял? Тези въпроси ме тормозеха... Трябваха ми отговори. Тогава ме сполетя друга странна случка.



Спомням си как видях семейството си, приятелите си и приятелката си. Аз ги молих за помощ. Това е единственото, което помня. Сетих се, че страниците на бележника ми едва ли ще са откъснати наистина. Отидох да го потърся. След като го открих, го отворих, но всичко, което намерих в него, бяха страници, запълнени само с 31.10... 31.10... 31.10. Обхвана ме параноя.


Седнах и се опитах да реша какво да направя. Дълго мислих и реших. Трябва да отида до този мост. Това няма да ми даде всички отговори, но може поне да задоволи любопитството ми. Не взех никакъв багаж. Качих се в колата и тръгнах. Пътувах часове. По пътя мислех какво може да намеря там. Дали наистина имаше нещо, което ме очаква да отида или просто щях да си загубя времето. Пътувах цяла нощ. Пристигнах на сутринта. Застанах точно там, където бях. Вперих очи напред. Усетих вятъра. Погледнах реката. Вместо вода, видях всички мои лоши спомени. Всеки път, когато някой ме бе пренебрегвал, наранявал, удрял, нагрубявал, всеки един от тези моменти се стече по течението и изчезна. Затворих очи... Не можех да повярвам, че това наистина се е случило. Стоях около половин час със затворени очи. Имах нужда от време да се съвзема. Тогава пак погледнах напред и останах втрещен! Реката наистина се бе превърнала в кървав басейн... Там плуваха телата на всички, които бях видял да отминават по течението. Всеки един от хората, който се бе отнасял зле с мен, беше мъртъв. Веднага скочих в колата и тръгнах към дома си. По пътя си мислех за преживяното. Бях шокиран. Все пак всички тези черни петна са имали смисъл. Страх ме беше, че ще трябва да разкрия смисъла на всяко от тях... Стигнах до дома си. Качих се горе, легнах си и гледайки тавана, си мислех за следващото преживяване.


31 Октомври - какво ли ще стане тогава. Погледнах календара. Останах изумен. Пътуването ми до моста всъщност не е траело един ден, а цял месец! Всъщност сега беше 28 октомври. Изпаднах в паника. Трябваше бързо да измисля какво да правя. Тогава телефонът звънна. Беше приятелката ми. Звучеше адски разстроена, но не я виня. Един месец не се бях обаждал. Поговорихме си, опитах се да й обясня, но болката в сърцето ме прониза, затова просто й казах, че съм бил в командировка и не съм имал време да се обадя. За щастие тя ми повярва. Дори ме покани у тях след няколко дни. С радост се съгласих, но когато затворих телефона осъзнах, че всъщност датата, на която ме кани, е 30 октомври! Лежах в леглото, мислех. Реших, че щом това трябва да се случи, трябва да отида. Прекарах дните до 30 в спане и размисли. Когато отидох там, позвъних на вратата, но никой не ми отвори, те вече бяха започнали купона, чуваше се музиката отвътре, изглежда малко бях закъснял. Реших просто да си влезна. Отворих вратата, видях как всички се веселят, оставих си сакото и отидох да потърся приятелката си. Е, не ми трябваше много време да я открия... Беше в банята заедно с още трима и викаше като луда... Заболя ме. Взех си питие и седнах на един диван, там прекарах доста време в размисли. Изведнъж видях пред себе си... Моя Бележник! Взех го, отворих го, вместо датата 31.10 пишеше просто "3". Затворих го и станах... реших, че е време да се прибирам. Погледнах часовника, беше 11:59 на 30 Октомври. Изтръпнах! Усетих как ме обгръща студенина... в 12:00 лампата угасна, след миг пак светна, стоях в дълъг коридор, ужасно дълъг, не се виждаше край. В сърцето ми бяха свързани кабели, които от своя страна бяха свързани със стените. Това обясни болката, когато докосвах стените. Знаех какво трябва да правя, просто да тръгна напред и да не докосвам нищо. Щом направих първата крачка... светлината угасна, усетих как стените се преместиха, усетих как всичко около мен се мести, единственият начин да открия пътя, бе пипнешком.


Тръгнах, лазейки по пода, всеки път като докоснех стена, ме удряше ужасно силен ток, бях на границата между живота и смърта, в един момент наистина реших, че съм умрял. Тогава достигнах мястото с дупката, без да му мисля много, се засилих и скочих. Тогава кабелите се откъснаха от мен и оставиха дупки в сърцето ми. Усетих невъобразима болка. Отново стоях свит на топка и със затворени очи, мислех, че ако ги отворя, ще съм в безопасност, в апартамента си, но за моя най-неприятна изненада, щом ги отворих, бях в калта. Пред мен стояха родителите ми, всичките ми познати и приятели, дори приятелката ми беше там. Лежах пред тях, свит на кълбо, с неизмерима болка в сърцето си и ги помолих за помощ, всички ми се изсмяха в един глас, обърнаха се и започнаха да се разотиват. Лежах така известно време, чакайки или болката да отмине или смъртта да ме вземе... Стоях и се чувствах най-самотния човек на света, нямаше никого, на когото да му пука за мен, нямаше никого, който да ме обича, никой не искаше да си има общо с човек, който не зачита чуждите чувства. Тогава по лицето ми започнаха да се стичат сълзи, във всяка виждах лицето на някого, който ме е обичал, но аз бях наранил, сълзите станаха толкова много, че потече цяла река, виждах образите на хора, които преди биха дали живота си за мен, но аз ги отблъсквах, решавах, че няма да имам нужда от любовта им, исках сам да съм си господар. А сега единственото, което исках, е някой да ми помогне. Някой да покаже поне малко загриженост за мен. Но нямаше такъв човек...



Усетих как душата се отделя от тялото ми и отлита... Тогава се събудих. В собственото си легло. Всичко това е било сън. Един дълъг, мъчителен и адски болезнен сън. Стоях известно време докато се съзема, тогава докоснах гърдите си. Целите бяха в кръв. Тя извираше от сърцето ми, но нямаше болка. Погледнах часовника си. Беше 3 през нощта на 31 октомври.