Здравейте! Аз съм обсебена. Обсебена от град, чието име засега няма да споменавам. Всъщност, това мое обсебване си има някакво медицинско наименование, но докато ми го казваха си мислех за въпросния град... Странно, не мислите ли? Да си обсебен от град. Интересна работа е. Други с такава диагноза не съм срещала.

    В какво се изразява моето обсебване? Моята болест? Да видим... представете си човек, когото обичате много, той също ви обича, би направил всичко за вас, но вие го изоставяте. Защо ли? Защото е казал нещо против един град. Е, няма случайно попаднали в лудницата, нали?Въпросът е там, че това е не просто град...поне за мен. Това е Мястото. Събирателната точка на всичко , което обичам. Произнасяйки името му, сякаш бивам пронизана с нож, цялото ми същество е привлечено като от магнит. Поривът да отида Там е разрушителен. Разрушителен за ума, за душата, за сърцето ми. Сякаш целият ми свят е събран там, и когато съм далече, сякаш се нося в нищото, неспособна да изпитвам нищо друго освен носталгия и самота. Дълбока, поглъщаща, черна самота. Раздираща ме отвътре навън.
     Какво беше началото? То беше хубаво, нежно, топло, лятно, Там... Бях малка, невинна, податлива на заразяване..... Нулевият... Той беше горещ, изпепеляващ като Слънцето, игрив и необуздан като Южняка, който ти разпилява косата  и ти бута дрехите от простора. Всяко негово докосване оставяше следи от изгоряло, които после лекуваше с целувка. За радост, бях твърде страхлива, че да му се отдам... заразяването беше в малка и лечима степен, само да знаех как се лекува... раздялата беше неизбежна като настъпването на есента. Това обаче влоши симптомите, а аз от своя страна просто ги потисках. Зимата премина в носталгия. Пролетта я последва.....а лятото, то не е виновно, че разголва телата, а облича душите. А това е доста странно: зимата, когато всички са навлечени с всевъзможни якета, шапки и шалове, душите се разкриват... явно са студенолюбиви, затова показват истинската си същност, когато е най-студено. (+Плът = -Душа; +Душа = - Плът)
     Лятото настъпи отново. Появи се Първият. Незабравим като първия ден на училище. Всичко е ново, хората, обстановката. Струва ти се някак забавно, интересно, искаш да учиш още и още, да си най- добрият, да бъдеш похвален. В началото ти е трудно свикването, има известна болка от навлизането в света на големите, но тя минава бързо и после всичко става плавно, познато, адаптирал си се и единствено ти остава да поемаш всички нужни знания, даже и повече. Първият беше романтичен, нежен, поетичен, леко по момичешки, но с маниера на мъж, знаещ какво иска и как да го получи. Градът сякаш беше наш, а любовта ни го управляваше. За пръв и последен път почувствах истинска любов. Той направи Мястото неотделна част от сърцето ми. Неспособна да намирам любов никъде извън него. Прибирането към дома така или иначе настъпи и мина по сълзи... Заразяването се влошаваше, но все още не усещах. Имах добро болкоуспокояващо, надявах се за по-дълго, но уви... Ако по Коледа стават чудеса, то по Нова година - бедствия. Края на годината сложи и край на любовта... аналгетик нямаше, а болката така или иначе беше неизлечима /още е/. Болестта постепенно започваше да се отразява на начина ми на живот. Градът сякаш течеше по вените ми и ме тласкаше все повече и повече към гарата. Това продължаваше с месеци. А нямаше как да се преместя там... Симптомите останаха дори и когато вече бях Там.

    Появи се Втория, Третия, Четвъртия и т.н. Всички те от Града. Свързани с него. Вдъхваха ми надеждата, че ще почувствам отново любовта, която Първия ми отне и разпиля по целия град. Любов от тях така и не получих, но вече не я и исках. Любовта към момчетата изцяло се измести като любов към Града, а те просто бяха начина да се свързвам с него. Постепенно почнах да усещам, че живея само трите месеца, които съм Там, а през останалото време от годината просто съществувах. Търсех Града навсякъде, във всяко едно момче. Започнах да ги използвам само и единствено за да усетя онази свързаност с Града, която изпитах тогава с Първия. Явно е било неповторимо. Мечтаех да получа любов... Бях сигурна, че Града ме обича, но колкото и топъл да е деня, камъкът пак е студен на вечерта. Много хора се опитваха да ме откъснат от Града, но не успяваха, само ме откъсваха от тях самите. Тъжното е, че вероятността един град да ме обича  стана по-възможна и логична от това да ме обича някое момче. Това допринесе за самотата, а тя от своя страна за носталгията, която разви заболяването до краен стадий. Затова съм и тук. Да се лекувам, уж.

    Моята болест много не се различава от нормалната шизофрения, но отличителното е, че тя наистина е заразна. Това е рядкост за психичните заболявания. Предава се от човек на човек. Затова пазете се от хората на градовете. Не знаете кога може да се заразите. За мен е късно, лекът е преместване, но и то спря да върши работа. Градът няма да ми отвърне на любовта. А аз нямам любов за друг.

- В. Р.