И двете зали бяха почти еднакво големи и пълни с хора. Луксът лъхаше отвсякъде. Осветлението напомняше на сцена от филм за времето на Кралят- Слънце. Подът беше постлан с възможно най-скъпите килими от край до край. По стените висяха картини на световно известни художници, естествено - оригинали. Но никой от присъстващите не предположи, че може подобно място да бъде оставено без охрана. Всъщност имаше, но не беше подсилена, заради събитието; само извън работно време имаше аларма и още двама охранители. Вероятно затова, когато чуха заплашителните думи за обир, жените се разпискаха, а мъжете се опитаха да запазят самообладание. Някои дори изказаха съмнение, че това е част от програмата. Но скоро разбраха, че се заблуждават и предполагаемият фарс си е истински обир. По-съобразителните се огледаха и останаха учудени, че това е само един човек, а не организирана банда, въоръжени с оръжия , за които повечето от гостите не бяха и чували. Но никой не беше сигурен, че има още обирджии, скрити някъде и само чакат някой да мръдне и да го гръмнат.
Катя остана спокойна. Имаше това качество – в особено напрегнати моменти се владееше изключително добре. И не само външно - ако в този момент ù бяха измерили пулса, със сигурност нямаше да е по-различен от обикновено. Умееше да се контролира. Беше сравнително близо до крадеца и успя да го разгледа обстойно. Дори, когато започна да сваля бижутата на жените и часовници и пръстени на мъжете. Всичко беше от най- високо качество - „Хари Уинстън", Guy Laroche, Altesse, Ted Lapidus, Morgan, Tom Tailor Speedo - изработени от сребро, 14 и 18 каратово злато с естествени и синтетични скъпоценни и полускъпоценни камъни, Тя не се изплаши, а продължи да го наблюдава. Изучаваше лицето му, действията, мимиките, слушаше думите му и начина, по който ги казва. Всичко беше от значение. Тя вече не се съмняваше, че е сам: непрекъснато се оглеждаше – вероятно по-изплашен и от жертвите си. „Ако имаше още някой с него – мислеше си Катя – щеше да е по-спокоен. Нямаше да се оглежда навсякъде, а само в посоката, където е съучастникът му...” После тя прецени, доколкото беше възможно, що за човек е. Познаваше такъв тип хора. Не беше професионалист. Нещо го беше накарало. Беше доста неуверен за крадец и човек, държащ оръжие, което можеше да гръмне и да убие някого.
Катя се вгледа по-внимателно в мъжа с пистолета – беше го виждала. Да, помнеше много добре физиономии, но къде. Къде се е срещала с него? Изведнъж лампичката в главата ù светна: това беше той. Мъжът, който сядаше през две маси от нейната, в същото заведение, където тя ходеше ако не всеки ден, то през ден. Същият, който я наблюдаваше от дълго време, но не предприемаше нищо; следеше всяко нейно движение или жест. Изучаваше я, както сега тя него. Но този факт вместо да я разконцентрира, я мобилизира още повече. Набързо в главата си направи план за действие. Той вече беше пред нея:
- Сваляй бижутата! – Катя не се изненада от този факт. Но знаеше какво ще последва. В този момент я позна – досега се сливаше с всички тези хора, но вече бяха очи в очи. Толкова близо, че можеше да усети дъха ù. Докато тя му подаваше колието си, забеляза, че човекът срещу нея се притесни и продължи да го гледа право в очите. С онзи поглед, който правеше другите прозрачни и безсилни. Но той трябваше да запази самообладание:
- По-бързо! Давай всичко... – кресна ù в лицето. Но и това не можа да я изкара от концентрация. Момичето се усмихна леко:
- Всичко ли? – гласът ù се заби в ушите му. Отдавна мечтаеше да чуе нещо от нея – една думичка поне. Не отговори. Стоеше като наказано непослушно дете пред майка си. Но се сети, че няма право да се отпуска. Взе бижутата и с насмешка отбеляза:
- Те не са истински! – надяваше се, че ще я заболи, тя ще сведе поглед от неудобство и той ще се спаси, но не се получи:
- Те не. Но аз съм истинска! Искаш ли ме? – Катя започна да рови в главата му, в чувствата, дори в... гащите му.
Тя направи още една крачка към него и се приближи на такова разстояние, че можеше да чуе ударите на сърцето му. А то биеше силно, много силно. Много му се събра... Катя взе обеците си от ръката му и ги сложи в джоба на панталона. Задържа си ръката там и усети, че той вече се предаваше.
- Така добре ли е? – шептеше му в ухото – Наистина ли предпочиташ тези дрънкулки? – продължаваше да издевателства тя. Едва ли ще имаш друга възможност. Харесвам силните мъже! А ти си силен. И смел. Иначе нямаше да си тук, нали?
Капчици пот избиха по челото му. Ръката, която държеше пистолета, се разколеба. Но с някакви остатъчни сили, на които и той се учуди, успя да махне ръката ù от панталона, да насочи пистолета към главата ù:
- Какво правиш? Ще те гръмна! Махни се от мен... – той крещеше като си мислеше, че ще я стресне и тя ще го остави да си довърши обира. Или поне да успее да избяга с вече взетото.
Но Катя продължаваше да се усмихва. Застана точно пред пистолета – така, че можеше да усети дулото опряно на челото си:
- Наистина ли искаш това? Добре. Стреляй! Но помисли – все така шепнешком и спокойно говореше тя - скоро не съм била толкова възбудена. Искаш ли да го направим тук? Сега? Ще експлодирам. В очите ти има толкова мъжество и страст... – Не спираше да му говори... Хвана пистолета с едната ръка и го отмести от лицето си. Прилепи тялото си до неговото - стегнато, тренирано, мъжествено. Доближи лицето си още повече до неговото – усети дъха на леко мургавата му кожа, можеше да се огледа в тъмносините му очи, вече почти докосваше устните му със своите и му говореше:
- Затвори очи и си представи какво правиш с мен: на някоя от тези маси, избутваме всичко... Как предпочиташ: да легна върху масата и да ме гледаш в лицето или да съм с гръб към теб? – Той притвори очи и се опита да си представи... Катя вече държеше пистолета откъм дулото и галеше лицето му с дръжката, която до преди малко държеше. – Или искаш да се махнем оттук – да отидем някъде, където ще сме само двамата и ще осъществиш всичките си фантазии?
Мъжът отвори очи. Кимна в знак на съгласие – да избягат. Само двамата. Катя посочи торбата с откраднатите вещи и все така тихо, уверено и с тон, който не търпи възражение, му каза:
- Само искам да върнеш това на хората! Ще започнем на чисто! Нали не искаш да ни търсят за обир? Предпочитам да си лежим двамата, необезпокоявани от никого. – Погледът ù го „обезоръжи” съвсем. Той не можеше да не направи това – тя му обещаваше себе си – т.е. всичко, което иска. Започна да връща взетото.
В този момент в залата, където бяха те, нахлу полиция. С бързи и ловки движения хванаха ръцете му и ги извиха назад. Той гледаше Катя с молба, с болка, с въпрос – беше ù повярвал. Но освен изражение, по което не мръдваше и една жиличка, не видя друго. Всички бяха развълнувани от случилото се и от видяното и се надпреварваха да разказват на органите на реда. Катя отново взе чаша вино и отпи така, сякаш не се бе случило нищо.
Лека усмивка се появи върху устните ù, когато видя следователя. Лице от миналото ù. Мъж, когото тя отблъсна. Но когото желаеше.
- Здравей, Катя! Много време не сме се виждали!
- Здравей! Да, така е! – погледна тя Виктор с онзи поглед, при който колената му омекнаха.
- Разбрах какво се е случило. Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?
- Да - от теб! – Тя го погледна през мигли, с поглед на ранено животинче, което е в капан и чакаше спасение. Виктор недоумяваше... - Но... извинявай. Няма как! Ти си щастливо женен, нали?
Ето пак – хвърли му въдицата и аха да я захапе и тя я издърпа обратно. Но този път нямаше да остави нещата така.
- Вече не! – Катя го погледна с изненада – Славина я няма.
- Какво значи това? Значи ли, че имаш нужда от някого? – тя дори не настоя да разбере какво искаше да ù каже Виктор.
- Да, от теб!
- Не зная. Сега аз имам нужда от почивка. Чао! – тя се обърна и се отправи към вратата.
Малко преди да излезе я настигна г-н Йорданов. След като видя какво се случи, той искаше още повече да говори с нея.
- Сега не. Изморена съм!
Катя се качи в автомобила си и пое към къщи. Политикът гледа отдалечаващата се кола, докато не се скри от погледа му. Близо зад него, гледайки рамото му , Виктор също я изпрати...
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.