Объркано
1 min reading
Къде да отида? Къде да се скрия, за да не се чувствам като боклук??? Къде мога да немеря мир и спокойствие??? Писна ми всички да ми казват колко хубава съм, колко съм добра, колко много мога да постигна в живота... Какво мога аз? Нищо!!! Не мога да задържа човека, който значи толкова много за мен. Какъв е смисълът тогава?! Чакаш, чакаш... а всичко просто се случва някъде около теб. Даваш, получаваш... и вечно си на нула. Всички се опитват да те разберат, но никой не успява. Лесно е да повтаряш "Горе главата", но от това вирене на нос съвсем забравих коя съм. Забравям, колко често бях "поредната", забравям колко често бях "инициаторката" на всичко. Искам да полетя!!! Ей така да си се нося, но не на крилете на марихуаната или някакви други вещества, искам просто да си се рея и никой да не ме вижда, никой да не се интересува от мен... сякаш не съществувам, което едва ли ще бъде кой знае колко трудно. На някои ще липсвам, на други не... но
в момента това няма никакво значение. Поне веднъж искам да мога да се огледам и да хресам това, което виждам. Вече не знам къде свършват кошмарите и къде започва реалността. Изгубих всякаква представа кое е редно и кое не!!! Не мога повече така! Омръзна ми да бъда веселото момиче, на чиято усмивка всички се радват. Не искам да бъда и кучката, която наранява всички с постъпките си. Каква да бъда тогава? Лоша... добра?! Златна среда просто няма. С една дума се превръщам в никоя. Или в някоя случайна. Какво да правя??? Как да живея така? А ми се живее... не искам да умирам! Но искам и да бъда щастлива, а не просто жива.
Вече започвам да си противореча и май съвсем се вписвам в критериите за побъркана тийнейджърка. Каква самокритика, какво нещо... май е по-добре да спирам, докато съвсем не съм откачила!
Време е да се връщам към реалния живот, далеч от клавиатурата и монитора. Там... при хората с клавиатури вместо сърца и монитори, спрени на стоп-кадър, вместо лица.
И нещо оптимистично за финал... Don't worry, be happy!
в момента това няма никакво значение. Поне веднъж искам да мога да се огледам и да хресам това, което виждам. Вече не знам къде свършват кошмарите и къде започва реалността. Изгубих всякаква представа кое е редно и кое не!!! Не мога повече така! Омръзна ми да бъда веселото момиче, на чиято усмивка всички се радват. Не искам да бъда и кучката, която наранява всички с постъпките си. Каква да бъда тогава? Лоша... добра?! Златна среда просто няма. С една дума се превръщам в никоя. Или в някоя случайна. Какво да правя??? Как да живея така? А ми се живее... не искам да умирам! Но искам и да бъда щастлива, а не просто жива.
Вече започвам да си противореча и май съвсем се вписвам в критериите за побъркана тийнейджърка. Каква самокритика, какво нещо... май е по-добре да спирам, докато съвсем не съм откачила!
Време е да се връщам към реалния живот, далеч от клавиатурата и монитора. Там... при хората с клавиатури вместо сърца и монитори, спрени на стоп-кадър, вместо лица.
И нещо оптимистично за финал... Don't worry, be happy!
© Сандора All rights reserved.
