Огледалото 13
Книгите са хубаво нещо. Те съдържат знание за целия свят, че и извън него. Носят различни послания, идеи, мъдрост. Могат да ни посочат пътя, да ни дадат просветление, насоки, да ни накарат да мислим, но рядко в тях се съдържа точният отговор на това, което ни тревожи. Няма универсали, които можем да ползваме на готово. Те могат да ни бъдат отправна точка в търсенето и опознаването на себе си, но важните решения винаги трябва да вземаме сами.
С последните удари на сърцето си Нейтън разбра истината. Потъвайки в черната паст на смъртта единственото, което му оставаше бе да поиска прошка.
- Прости ми, Даяна... – изтуптя финалният акорд на разбитото му сърце – може би в някой друг живот ще успея да ти се реванширам.
Животът напусна тялото му и се понесе през черното пространство на забвението...
Изведнъж мракът избухна в ярка светлина. Нейтън инстинктивно пое дълбоко дъх и стисна очи.
- Дали наистина има задгробен живот? Ето, това сигурно е тунелът от светлина, за който съм чел. – помисли той.
После бавно отвори очи и се огледа. Намираше се в бяла стая, а от някъде се чуваше леко жужене. Белотата наоколо го затрудняваше да се фокусира. Размътения му поглед обходи белите стени докато спря в дясно от него върху отпусната на стола женска фигура.
Нейтън с мъка отвори пресъхналата си уста.
- Къде съм? – дрезгаво прозвуча краткия му въпрос.
После всичко се случи за времето на едно мигване.
Жената скочи от стола и се хвърли към него, легна на гърдите му и заплака с глас. Между риданията Нейтън чуваше откъслечни думи, които звучаха като благодарности и извинения. Две от тях го накараха да настръхне “огледало“ и „кома“. Чувстваше се страшно изморен, но напрегна всичките останали му сили да я отдръпне от себе си. Мъглата в погледа му се стопи и той видя Нея. Неговата Даяна. С уморено лице и изгубил блясъка си поглед, която не спираше да му говори. Но той не я слушаше. Беше потънал в кехлибарените ú очи с единствената мисъл да остане там за винаги. Огледа се в тях като в странното старинно огледало и разбра.
Докосна нежно лицето ú, усмихна се леко и прошепна:
- Искам да прекарам живота си с теб. Можеш ли да ми простиш?
Край
© Биляна Битолска All rights reserved.
Благодаря 
