Рано сутринта, леко уморен, но в прекрасно настроение от изминалата нощ, Нейтън бързаше към издателството. С влизането повика Майкъл да докладва до къде е стигнал с поставената му задача. Редакторът видимо притеснен кършеше безпомощно ръце.

      - Господин Девъро, направих всичко, което ми беше по силите, но не открих нито адрес, нито телефон. С тези инициали има пет хиляди души в града и околностите. Единственото, което ми остана е да изпратя писмо до пощенската кутия и да чакам отговор.

      Нейтън свъси вежди.

      - Какво написа в писмото?

    - Стандартното, че ръкописът е минал първоначалното одобрение на редактор и очакваме в най-скоро време да ни посети за интервю.

      - Добре. Дръж ме в течение, ако получим отговор или пък този се появи ненадейно.

      Майкъл се върна към задълженията си, а Нейтън закрачи нервно из кабинета си. Хубавото му настроение се беше изпарило като лед на слънце. Мразеше да чака, но в този случай си заслужаваше. Странното чувство, което го обзе след прочита на ръкописа не го напускаше. Не можеше да го обясни, но както винаги бе напълно сигурен в преценката си и това смекчи от части нервния изблик. Денят напредваше и той потъна в задълженията си.

      Седмица след разговора с редактора, секретарката посрещна Нейтън още в приемната, за да го уведоми, че има посетител, който чака в кабинета. Нейтън с учудване погледна часовника си.

       - Толкова рано? Нямам записани срещи!

      Соня се смути.

     - Така е, господин Девъро, но тя каза, че е получила известие за интервю и идва много от далеч, и...

Соня не успя да довърши, защото Нейтън вече крачеше по коридора към кабинета си. ТЯ. Значи все пак е жена, мислеше той, опитвайки да се отърси от онова чувство, което го преследваше в последната седмица. Нахвърля набързо наум въпросите, които смяташе да ú зададе и влезе в кабинета си. Първото нещо, което усети бе ефирният аромат, който беше превзел кабинета. Сетивата му се изостриха. Жената, която седеше в посетителското кресло се изправи грациозно, обърна се по посока на вратата и подаде нежнобялата си ръка. За няколко секунди Нейтън потъна в махагоновите дълбини на очите ú. Положи доста усилия да се овладее, пое делово подадената му ръка и се представи.

      - Добър ден. Нейтън Девъро. А Вие сте?

      Нежният ú глас го заля като пролетен, планински поток.

      - Даяна. Даяна Ноа Донован.

    Нейтън отбеляза на ум, че е очарователна. В нея имаше нещо загадъчно, нещо, което го караше да се чувства неспокоен. Отново си наложи да се държи професионално, покани я да седнат и премина на въпроса.

      - Госпожице Донован – тя не го поправи, което го накара да се чувства по-спокоен - преди седмица имах удоволствието да се запозная с романа Ви и откровено да Ви кажа останах възхитен.

     Той вътрешно се усмихна при вида на избилата по страните ú руменина.

      - Да си призная рядко се среща талант като Вашия. И не си мислите, че Ви лаская. Не. Предполагам, че за да изберете нас имате поглед върху нещата, които сме издавали до сега.

      Тя кимна, макар това да прозвуча повече като констатация, отколкото като въпрос и Нейтън продължи.

      - За да бъдем, това, което сме ние избираме най-доброто и сега изборът ни падна върху вашия роман. Бих искал да Ви задам няколко въпроса и след това да решим дали ние ще бъдем отправната точка на Вашата известност.

      Даяна притеснено се намести в креслото.

    - Господин Девъро, ще бъда честна. Когато идвах насам очаквах да получа поредния отказ. Вие сте третото издателство, в което реших да опитам за последно. И това, което сега ми казвате е доста неочаквано. Би било неразумно от моя страна да искам време за размисъл, но все пак ако може да ми разясните какво да очаквам при съгласие от моя страна.

      Нейтън не се изненада от чутото. Другите не виждаха, това, което той търсеше в бъдещите си проекти. Той търсеше уникати. А романът на Даяна беше точно това, макар тя да не го съзнаваше, а в съчетание с другите ú достойнства щеше да я превърне в сензация.

       Той стана и извади от бюрото си папка с документи.

       - Това е договорът, който ще подпишем, в случай че се съгласите да Ви издадем. В него е описано подробно всичко до най-малката подробност. Не искам да ми давате отговор веднага. Вземете го с Вас, ако желаете се консултирайте с адвокат и когато сте готова ще Ви очаквам. Имам само една молба, повярвайте на думите ми и не отлагайте безкрайно. Сега е моментът този бисер да се появи на книжния пазар.

       Даяна държеше договора с потрепващи пръсти и ú беше доста трудно да овладее емоциите, които я връхлитаха. Тя се изправи напористо, благодари за възможността, която и предлагаха и с обещанието да отговори възможно най-скоро бързо излезе от кабинета. А бързаше, защото в очите ú напираха сълзи. Онези сълзи, които се изливат, когато ти се случи чудо. А за Даяна то се случваше точно в този момент.

     Докато тя тичаше към къщи, за да го осмисли и изживее на спокойствие, Нейтън стоеше загледан през прозореца в посоката, в която тя тръгна, усещайки как го залива някакво непознато чувство. До сега нито една жена не беше предизвиквала такива усещания.

      Тя беше просто съвършена. Талантът и се допълваше от прекрасната външност и Нейтън вече виждаше как я превръща в звезда. През двата дни, в които очакваше отговорът ú, той вече беше начертал целия план на нейното представяне пред света. Оставаше само отново да я види в кабинета си, а той бе абсолютно убеден, че тя ще се върне.

       На третия ден обаче Даяна все още нито се беше появила, нито се беше обадила да откаже. Нейтън започваше да губи самообладание, макар да не разбираше напълно защо реагира така. Та тя беше като всички останали, които се опитваха да станат известни. Той можеше да открие десетки като нея и те щяха да подпишат на секундата, само и само да се доберат до светлините на прожекторите. Защо точно тя? С какво го беше изкарала така от релси? Тези въпроси започваха сериозно да го дразнят и той реши да си тръгне по-рано и да направи нещо различно, което да го разсее от тези мисли.

    Заради навика си да контролира всичко, с разрастването на издателската му дейност, пропорционално нарастваха и отговорностите, и нещата, които той смяташе, че изискват личното му внимание. Вече почти не му оставаше време да спи, да не говорим за обикновени неща като почивен ден или просто безцелни разходки. И понеже тази жена незнайно как и защо беше успяла да го извади от релсите на разграфеното му ежедневие Нейтън реши да се възползва и просто да се пошляе по улиците.

      Той излезе от офиса, избра произволна посока и се остави слънцето и вятъра да прояснят мислите му. Спомни си онзи ден, преди години, когато една такава безцелна разходка го бе довела до тук и се зачуди дали и днес щеше да се случи нещо неочаквано. Къде ли щеше да го отведе този път?

    Даяна седеше на ръба на пейката в малка градска градинка и изглеждаше сякаш всеки момент ще стане. Но това беше измамно. Вече втори ден тя стигаше до тук и не можеше да измине двете преки до издателството. Страхът ú от новото блокираше краката ú и тя сядаше с надеждата да се успокои и просто да продължи. И днес отново стигна до тук и отново в главата ú се заблъскаха въпроси. Дали трябва да го направи, какво я очаква, ще може ли да се справи? Никога не беше обичала публичността, а ако това, което издателя твърдеше за ръкописа ú се окажеше вярно, тя щеше да е неизбежна. Това ли искаше? После опитвайки да си даде кураж се питаше, а тогава защо изобщо бе изпратила романа? И лутайки се между въпросите без отговор денят преваляше, а днес вече трябваше да реши. Отлагането само я затрудняваше в решението. Тя затвори очи, за да подреди полуделите си мисли и тогава някой я докосна леко по рамото. Даяна така се стресна, че подскочи и изпусна папката, които държеше.

   - Здравейте, госпожице Донован – каза усмихнатият Нейтън, навеждайки се да вдигне листата – извинете, че ви изплаших. Да не сте започнали нов проект и за това да сте забравили уговорката ни.

Даяна го гледаше толкова уплашено, че той се притесни.

      - Извинете за неуместната шега, но отстрани изглеждахте точно като творец вглъбен в новата си творба – и той погледна към хартията в ръцете си.

      Напълно объркан от това, че в тях държеше подписания договор, а тя стоеше пред него като подплашен заек, готова всеки момент да побегне, той я покани да седнат и да поговорят.

    - Какво има, госпожице Донован? Виждам, че сте взели решение, но нещо Ви е разколебало.

       Даяна с мъка овладя притеснението си.

      - Да, господин Девъро. Под въздействието на емоциите след срещата с Вас подписах договора без дори да се замисля. На следващия ден ме завладя някаква несигурност и се консултирах с адвокат. Той ми обясни, че документът е перфектен и няма от какво да се притеснявам, но това не ме успокои. Тогава разбрах, че съмненията ми идват от това, че не съм убедена в качествата на творбата си.

       И тя му разказа терзанията, които я бяха обзели през тези дни.

    Нейтън отново беше потънал в очите ú и трудно се концентрираше върху думите ú. Вече знаеше защо тази жена го караше да се чувства така. Тя му напомняше на Бети. А Бети беше първия му успешен проект. Същата несигурност го беше амбицирала тогава и беше белязала успеха му. Това беше нещото, което винаги търсеше и то му се отплащаше в пъти.

       Тя тъкмо довърши, а той постави ръка върху нейните.

       - Даяна, може ли да ви наричам така?

       Тя кимна и той продължи.

     - Повярвайте ми, знам как се чувствате, но притесненията Ви са напълно излишни. Ако искате ще Ви запозная с човек, който преживя същото, което и Вие в момента. Поговорете с него и ще видите колко лесно ще вземете тогава Вашето решение. Съгласна ли сте?

Даяна кимна. Така или иначе днес най-накрая трябваше да реши.

Нейтън позвъни от близкия телефон и двамата се отправиха в неизвестна за нея посока.

(следва продължение)