,,Ограбен живот,, - вулгарен роман

                                                    Жанр - криминален

              ,,Когато понякога казваме,

               че не съжаляваме за миналото си,

               ние се опитваме да оправдаем                                                                                                                    нашето бездействие,,

                                                                                                                                                                                                         Авторът

Какво ни прави силни? Какво ни кара да се впускаме с главата напред в опасни ситуации, в които преди не сме си и помисляли, че може бъдем поставени? Какво ни кара да предприемаме действия, които излагат живота ни на риск? Какво сме готови да извършим в името на спасението на нас самите, на хората които обичаме? В името на любовта? Кое е това чувство, което ни изпълва със смелост и решителност?

         Историята, за която ще стане дума в тази книга, може да даде отговори на някой от тези въпроси, но предполагам, че при всеки получен отговор, ще изскочи поне още един нов въпрос и така до безкрайност. Сега, години след събитията описани по-долу, аз все още продължавам да си задавам въпроси. На някои си отговорих, на други продължавам да търся отговорите, а трети спрях изобщо да си задавам. Знам само, че всичко, което ми се случи, ме направи по-силен. Накара ме да гледам с други очи на живота. Отвори сетивата ми и ме накара да прогледна за красотата му, за даровете които ни предлага всеки ден. Престанах да приемам всичко за даденост и започнах да го приемам като един заем - заем, който не знам дали е краткосрочен или дългосрочен, но заем, който един ден със сигурност щеше да ми се поиска с лихвите. А в какво се изразяват лихвите на живота? Не в пари, разбира се! А в какво тогава? Аз стигнах до собственото си заключение, че тези лихви са делата, които ние вършим през съществуването си. Делата на живота ни!

         Тази промяна в мен се случи през лятото на две хиляди и втора година. Тогава бях на двадесет и седем години, близо метър и осемдесет и тежах осемдесет килограма. Живеех в гр. Пловдив заедно с майка ми, понеже три години преди това баща ми беше починал след тежко боледуване. Работих в строителна бригада като шпакловчик и монтажник на гипсокартон. Имаше много работа, но и командировките бяха много. Работихме в цялата страна, навсякъде, където ни изпрати Петър – собственикът на фирмата. Бригадата се състоеше от около десет – дванадесет души, но всички бяхме пръснати по различни краища на България. Едни работиха в гр. Елин Пелин, други в Пловдив, трети в Карлово и така нататък. Имаше и две момчета от нашите, които работиха в гр. Харманли. Там им трябваше шпакловчик и един ден Петър ми съобщи, че трябва да замина. Призля ми. Тъкмо си бях свикнал да съм си в Пловдив и сега наново трябваше да си стягам багажа. Вечерта преди да замина се събрахме с приятелите ми в едно махленско заведение – ресторант ,,Бумеранг,, или ,,Бумса,, както си го наричахме на галено ние. Пихме по някоя ракия и аз се насвятках като поп на кръщене. Едва се прибрах до вкъщи и след дълги усилия да се съблека, си легнах в леглото. На сутринта в главата ми отекваха множество камбани. Влязох, залитайки в банята, все още замотан от снощния запой и си наплисках лицето с вода, след това захапах чучура на мивката и започнах жадно да пия. Измих си зъбите и малко след това – повърнах. Измих ги пак, наврях си главата под чучура и усилих струята, стоях така около минута. Почувствах се по-добре. Взех си довиждане с майка ми и се отправих към таксито, което ме чакаше пред входа за да ме закара на автогара ,,Юг,,. От там трябваше да хвана междуградския автобус Пловдив – Свиленград. През белите облачета от изток се процеждаше пролетното априлско слънце.

                                                        *        *        *

         Пътуването беше едно малко изпитание за мен. Автобусът беше стар, марка ,,Шкода,, и друсаше като трактор. Червата започнаха да ми се бунтуват и аз полагах неимоверни усилия да не повърна отново. Почти всички места бяха заети и се чуваше неописуем глъч отвсякъде. През две седалки от моята седеше една майка с две деца. Те крещяха, смееха се, по едно време по-голямото удари другото и онова наддаде такъв вик, че ми пораснаха ноктите. Идваше ми да стана и да му изсвяткам  един шамар. Продължи да плаче в продължение на поне десет минути. Нервите ми се бяха опънали докрай. Махмурлукът ми беше страшен. Чувах пулса си. Не знам още колко можех да издържа така. Молих се само час по скоро да пристигнем в Харманли. Град, абсолютно непознат за мен дотогава, но град, който щях да помня до края на живота си като мястото, на което срещнах голямата си любов и като мястото, на което насилствено се опитаха да ми я отнемат завинаги.

                                                        *        *        *

         Беше малко след дванадесет часа на обяд, когато слязох от автобуса на автогарата в Харманли. Там ме чакаше шефът.

         - ‘Айде бе, шпакловчика – извика той като ме видя. – До кога ще те чакам? – подаде ми ръка, която аз поех. – Нещо не ми изглеждаш много  в ред.

         - Абе, остави се. Мамата ми се еба в тоя таралясник – казах аз. Тръгнахме към едно ресторантче, което беше разположено до самата автогара. Бях нарамил сака си през рамо.

         - Ей тук обядваме – поясни ми Петър. – Влизай да хапнеш, ще ги видиш нашите къде са седнали - извади портфейла си и ми подаде петдесет лева. – Ето ти аванса за тази седмица.

         Аз поех банкнотата, благодарих му и влязох през стъклената врата на заведението. Почти веднага забелязах колегите. Владо, Кольо и още едно момче, което до този момент не познавах, седяха на една от средните маси и обядваха. Пръв ме забеляза Кольо.

         - Аре, бе пич – провикна се той, без да се съобразява, че има и други хора в ресторанта. Аз се усмихнах и се доближих до тях. Седнах на единствения останал свободен стол и се ръкувахме.

         - Това е новият колега. Запознайте се – каза Владо и посочи към момчето срещу мен. Беше по-малък на години от мен, доколкото можех да преценя, мургав, с очила и много черна коса. Имаше доста интелигентно излъчване.

         - Емил – казах аз като подадох ръката си през масата.

         - Младен, приятно ми е – отговори момчето, след което продължи да се храни. Аз също си поръчах една шкембе чорба с бира и с огромно удоволствие се заех да ги унищожа. След като се наобядвахме, се почувствах доста по-свеж от преди. Махмурлукът почти си беше заминал. Отправихме се към обекта, на който щях да работя. Там се преоблякох в работни дрехи и с нескрито отвращение се захванах за работа. Точно този ден изобщо не ми се работеше, но нямаше чалъм. Обектът беше заведение, което се намираше в центъра на града и трябваше да му се направи основен ремонт. Доколкото можех да преценя на пръв поглед, имаше поне три–четири месеца работа. Беше огромна площ. Така работихме до около седем часа вечерта, след което се приготвихме да се прибираме. Оказа се, че хотелът, в който сме настанени, е съвсем близо до обекта и недалеч от автогарата. Когато наближихме сградата, прочетох надписа над входната ù врата – хотел ,,ДОДО,,. Интересно име - като на папагал. До хотела, почти прилепено до него се беше сгушило едно заведение, нещо от рода на коктейл–бар, но в умалени размери. Точно тук, точно в това заведение, аз срещнах Нора. Моята хубава барманка, жената, в която се влюбих до полуда и която бях започнал да обичам повече от себе си. Жената, за която бях готов на всичко.

Барчето се казваше ,,НИКО,, и след като на следващия ден след пристигането ми го посетих и забелязах Нора зад бара, вече ми беше ясно къде ще прекарвам вечерите си. Тя беше късо подстригана и имаше най-чувствените устни на света, имаше най-хубавото и закачливо носле, което бях виждал, а очите ù - зелени, пронизващи, чакащи и дебнещи, като че ли ме предупреждаваха да бъда внимателен с нея. Гърдите ù се подаваха от небрежно разтвореното деколте и ми приличаха на две напращели от сок и сладост праскови. Тънката ù талия оставена гола, нежният пъп, който едва ли не те приканва да го докоснеш, ме караха да си мисля за нея постоянно. Беше красива като богиня. Красива като мечта. Имаше нещо в тази жена. Усещах го с всяка фибра на тялото си, знаех, че нещо ще се случи, но не знаех, че чак до такава степен ще се влюбя в нея. Не се осмелявах да я заговоря дни наред, само стоях на бара и си пиех питието, което почти винаги беше водка с кола. Не че не забелязвах как ме гледаше, когато си мислеше, че не я виждам, но го отдавах на това, че съм непознат за нея и ù бях интересен. Никога не съм си и помислял, че толкова красива жена ще ме хареса. Не, не си мислете, че сам някакъв отблъскващ грозен мъж - напротив, мой приятелки са ми казвали, че съм симпатяга, но може би до този момент такава жена не ми беше обръщала внимание. Така се нижеха дните - еднакви и монотонни, безинтересни и скучни, дори си мислех дали си заслужава да работя там, като можех да съм си в Пловдив, при приятелите ми и да се чувствам много по-добре. Но ето че един  ден се случи това…

                                                                                                                ( следва )