ОМАГЬОСАНИЯТ  ПРИНЦ 

(съвременна приказка)

          Имало едно време...

          Не, имало тук и сега, пред мене, старец и старица. Седят седнали на един голям камък, вероятно, за да си починат от дългия път, който са оставили зад гърба си и който им предстои да изминат. Те са приковали  интереса ми, защото е рядкост да видиш такива старци-столетници в тези времена, когато старците мрат като мухи от недохранване. Опитвам се да ги нарисувам. И двамата са на ни повече, ни по-малко от стотина години. Сбръчкани като костенурки, прегърбени, с треперещи ръце и крака, с парцаливи дрехи. Лицата им са надиплени като драперии. Седят си на камъка и си говорят нещо. Разположила съм статива далече и не чувам разговора им, но виждам, че стареца разгъва един вестник, в който е увито нещо. Парче хляб. Разчупва го на две и едната част подава на старицата. Тя протяга ръка, но не може да го вземе, ръката й опипва неориентирано и безпомощно празното пространство, от което разбирам, че старицата е сляпа. Най-после стареца хваща ръката й, слага хляба в нея й и двамата започват да гризат с беззъбите си уста коравите парчета хляб.

          Свечерява се. Слънцето се спуска към хоризонта, а от него се надигат тъмни облаци. Когато те го закриват, над земята се спуска сивкав полумрак. Тогава пред мен се случва нещо наистина невероятно. Не вярвам на очите си, даже се ощипвам, за да съм сигурна, че не сънувам. Но то се случва.

          Направо от нищото, като че ли в приказка на Шарл Перо, до тях изниква изключително красива жена, облечена в сребрист кринолин, със сребриста островърха шапка, с голяма жълта тиква в едната ръка и с малка палка от чисто Злато в другата. Виждам всичко много ясно, защото от нея се излъчва сребриста светлина, която осветява картината. "Прилича ми на вълшебницата, кръстницата на Пепеляшка"- мисля си аз. Но докато мисля, тя докосва беззъбия, прегърбен, сбръчкан и треперещ старец с малката Златна пръчица и той пред очите ми се превръща в млад и красив мъж. Долната ми челюст увисва от изумление и аз не мога да си затворя устата, камо ли да рисувам. Гледам и не вярвам на очите си, но след следващото докосване, парцаливите дрехи изчезват и красивото, плещесто тяло на младия мъж  се скрива под Златист смокинг, последен писък на модата. Тогава кръстницата докосва със Златната вълшебна пръчица и тиквата, и само след миг, тя се превръща в чисто нова, Златиста каляска, марка "Мерцедес". Кръстницата връчва ключовете на Златния принц, той се качва и потегля към бала в блатото, за да търси своята принцеса.

          Аз продължавам да гледам към мястото, но върху камъка е останала само столетната сляпа старица, като доказателство, че случилото се не е сън, а реалност. Тя вероятно ще седи там до полунощ, когато може би принцът ще се превърне отново в старец и те ще продължат пътя си. До оная нощ, когато той ще срещне своята Пепеляшка и магията му ще бъде развалена.

          Дожаля ми за старицата, защото като сестрите на Пепеляшка и аз имам добро сърце, налях чаша текила от бутилката, която носех със себе си, бутнах я в ръцете й, събрах набързо нещата си и хукнах, защото в никакъв случай не  трябваше да  закъснявам за бала.