Онези залези...
Криех се зад прозореца. Мълчах. Копнеех да видя онова, от което най-силно бягах. Сякаш този прозорец беше екран, който прожектираше миналото ми. Изпълнено с недоизказаност. Неразкрити карти. Тайни погледи. Миналото ми, изпълнено с...
Погледнах златистата светлина на нощната лампа. Наблюдавах прашинките, които прелитаха около нея. Нуждаеха се от светлината й...
Загасих нощната лампа. Понякога само в мрака можем да открием светлината. Понякога е необходимо да превъртим ключалката, за да отключим вратата. Вървях по дългия, тъмен коридор. Сякаш виждах на лента всички онези изминали моменти. Сякаш чувах онзи глас, който най-силно отричах. Онзи глас, който ме преследваше и в сънищата ми. Отново виждах онази полуразрушена къща, в която се криех от теб. Отново бягах. За пореден път. Продължавах да тичам по коридора на своето минало. Всички онези снимки, които не направихме ми се присмиваха от стената. Всичко, което не си казахме, крещеше насреща ми. Всички онези залези, които не изгледахме заедно, прогаряха кожата ми. Аз бях една малка прашинка в коридора ни от спомени.
Дали ми е необходима светлината ти?...
Есен. Улични фенери. Кестени. Хладен вятър. Пожълтели листа. Притихнали паркове.
По коридора притича бледа сянка. Застана насреща ми. Сякаш посипваше с прах надеждите ми. За пролет. Мълчеше. С погледа си ми казваше всичко. И ме дърпаше назад към илюзията. Всичко онова, което изградихме с думи. Онзи златен палат, в който уморени от всекидневието се криехме. В един по-наситен свят, макар и само на хартия. Остана ли поне дъска от него?
Миналото... изпълнено с... тишината ни.
© Есенен блян All rights reserved.
