(това е продължение на предишните части)

Гостът се казваше Стефан и носеше огромна раница на гърба си, а жена му Елисавета – по-малка, но влагаше доста усилия в това. Той беше висок, голям, широкоплещест, а тя – ниска, стройна и руса.

Стефан бе поканен за лова, който беше започнал още от петнайсети август. Доколкото разбрах, ловците имаха право да ловуват единствено през уикендите. Затова онези дойдоха в петък. Двайсет и осми август.

Те се похвалиха, че водят здравословен начин на живот. Никога преди не съм се замислял, че имало правилно пиене на вода! Според госта, човек трябвало да изпива по една чаша половин час преди хранене, а на масата не трябвало и да си помисля да посяга към чашата. Той ми обяснява още за въглехидрати, нитрати, белтъци, мазнини и другите от този род – не знаех кое какво е, защото биологията никога не ми е била от любимите предмети в училище… може би, защото нямах любими предмети. Препоръча ми да закусвам филия със сирене, няколко маслини и ябълка. Представете си, първо се започвало с плода! Говори също за някакви тибетци – сутрешна гимнастика. Запомних само, че всяко упражнение се повтаря по двадесет и един пъти. След голямата лекция – този човек просто обичаше да говори (сигурно затова са си допаднали с бащата) –  ми показа едни хапчета, които му помагали да не се разболява. Не, благодаря! Едва издържах някоя по-сериозна настинка, когато се налагаше да пия подобни на тия.

Мисля, че споменах за огромната му раница. Имах чувството, че там се намираше цялата вселена. Той си носеше и пушката вътре.

Беше събрал куп подаръци, от които: ракия, вино, баница, туршия и не знам още какво. Естествено, трябваше да опитам от тях и да ви призная, те бяха не по-малко безвкусни от разказ на баща ми. Е, сигурно са били здравословни. Кой знае?

Четиримата възрастни пиха цял ден. В началото вън, на беседката, но вечерта продължиха в хола. В хола стоеше телевизорът и аз нямах възможността да гледам по телевизията филма „Психо”, който толкова дълго очаквах. Не че го очаквах, но все се канех да го сваля на компютъра, след като го срещнах в класацията за най-страшни филми, правени някога.

Седях на масата с надежда, че всички ще приключат с празненството до десет и половина, защото се досетих за нещо – баща ми винаги ставаше рано, когато ходеше на лов.

Умирах от скука и прочетох същото в очите на кака Галя.

По едно време следях една муха. Тя направи кръг над отрупаната маса и кацна на чиния с руска салата след криволинеен полет. Известно време смучеше с хоботчето си от майонезата. Бях напълно погълнат от насекомото, докато изведнъж просто изчезна. Не мога да опиша колко нелепо се почувствах, щом надигнах глава и се сблъсках със самодоволната усмивка на Стефан. Сякаш ми се присмиваше, за дето съм изпуснал мухата. Ако имах повече кураж, щях такъв здравословен да му забия, че да ме помни цял живот! Нали се сещате как се усмихваше Пърси Уетмор от онзи роман, след като смачка милия мистър Джингълс? Абсолютно същата усмивка си представих, прочитайки сцената… или пък усмивката беше от филма? Това няма значение, защото вие не бива да приемате госта ни като негодника от „Зеленият път”. Имаше огромна разлика между двамата – Стефан не беше страхливец и криеше толкова мрачни тайни, че трябва да сте луди, за да ми повярвате. А аз се надявам на това.

Но нека разказвам по ред...

Гледах филма. Всички бяха станали до десет и двайсет.

Майка ми отиде да спи при баща ми, а гостите – в стаята ни с кака. Ние, двамата имахме отделни стаи в Крумовград и в Труд, ала тук се налагаше да спим в обща, в която имаше шкаф,  бюро, върху което стоеше лаптопа, две ъглови легла и ниски шкафчета с по една нощна лампа на всяко.

Тази вечер в стаята ни спяха Стефан и Елисавета, защото иначе трябваше да ги настаним в съседната, където държахме доста дрехи, чаршафи, одеяла, неизползвани уреди или с други думи – не беше за гости. Ала ставаше за нас.

След прекрасния римейк на Гюс ван Сант (не че съм гледал оригинала на Хичкок), аз отидох в банята да си измия зъбите, където пет минути се взирах в огледалото със зяпнала уста и се чудех как можех да съм само на седемнайсет, а да имам толкова много кариеси. Още не ме болеше зъб, но се надявах точно на това, защото само тогава бих отишъл на зъболекар, който да се заеме с всичките.

Завърших огледа си, пуснах една вода, излязох от банята и се качих на втория етаж, което преди час бе направила сестра ми. Там имаше къс коридор с три врати. През лявата се влизаше в килера, от който пък по стълба се отиваше на покрива; дясната бе за стаята, където сега спяха гостите здравословния си сън; а аз минах през тази пред мен.

Жената с виолетовата рокля ме зяпаше, както винаги ме беше зяпала. Бях подготвен за нея и не се страхувах.

Под картината се намираше не по-високата от метър и половина секция, върху която наредени като войници стояха най-различни стомни, фигурки и скулптури – част от мамината колекция, пръсната из цялата къща.

Из множеството чекмеджета на секцията мама пазеше миналото си под формата на дневници, снимки и писма.

Кака се подпираше на масата с дневник в ръка до едно зеещо чекмедже и четеше.

(следва продължение...)