(тази част е продължение на предишната)

Чувал съм няколко души да се определят като себедостатъчни. Никога не съм ги разбирал напълно. Аз просто странях от другите. Още от най-ранна детска възраст. Имах си въображаем приятел.

Когато бях с Ники, се забавлявах истински и нямах нужда от останалите деца. Мама понякога ме караше да изляза на центъра да си поиграя с другите, но аз ѝ казвах, че ще отида да се поразходя... и отивах да тичам по поляните и горичките с Ники, който ме водеше къде ли не. Той знаеше всичко в околността. Често взимахме и кученцето с нас. Все още Балкан и Сара ги нямаше, но за сметка на това си имахме Мими – не беше ловна порода, но си я обичахме много.

Постъпих в училище и някъде по това време получих птицата от Ники. След седмица-две момчето си бе отишло. Всъщност просто съм престанал да вярвам в него!

Птицата обаче остана у нас. Много си обичах Петьо. Той беше нещо огромно. Когато ми кацнеше на рамото, впивайки острите си нокти в мен, можеше да ме наклони на една страна, а понякога дори ме събаряше на земята. Лесно схващаше и аз го научих на доста интересни номера. Кажех ли му да дойде при мен, разперваше огромните си криле и долиташе. Всъщност правеше всичко, което му кажех.

Ники ме помоли никога да не казвам на нашите за Петьо. Това се отнасяше и за него.

Както виждате, подсъзнателно не съм искал да развалям магията. Нашите се постараха да го сторят. Помня този ден сякаш беше вчера.

С кака се върнахме вкъщи от даскало – двамата учихме в едно и също училище в Крумовград и се прибирахме заедно със специален автобус, който събираше учениците от окръга.

Щом си събух обувките на прага, тате се появи и ми каза да отида с него в хола, като нареди на сестра ми да не идва там. Уплаших се. Помислих, че този път яко съм сгафил. Но не знаех в какво.

В стаята седяха мама и една жена, която не познавах.

‒ Седни! – нареди безчувствено, както никога баща ми и аз се проснах като труп на фотьойла до хладилника.

Коя ли беше онази при нашите? Цялата изглеждаше повехнала като кокиче през лятото, лицето ѝ беше изгубило и капката живот по себе си, а кожата ѝ – изсъхнала и впила се в скелета като на мумия. Малките миши очи зад стъклата на очилата, ме зяпаха проницателни, знаещи за всяка малка мисъл, пробягваща в съзнанието ми като изплашена мишка. Да, страхът бързо се бе промъкнал в мен и сърцето ми беше ускорило своя ритъм. Коя беше тази гадна жена? Какво искаше от мен? Как бе накарала баща ми да се държи толкова студено? Вещица! Гадна, мръсна вещица! Мястото ѝ беше тук, колкото правописна грешка в речника. Не исках да я виждам! Но какво можех да направя?

‒ Не се плаши, Алекс. Трябва да поговорим.

Как можеше да го каже толкова фалшиво? Чудно ми беше какво се опитваше да скрие баща ми. Защо ме лъжеше?

Аз мълчах.

‒ Сигурно си виждал госпожа Христова ‒ продължи той. ‒ Тя е госпожата по психология в твоето училище.

Може би я бях срещал в коридора, но на мен хич не ми пукаше какво виждам около себе си. Важни бяха мислите ми.

‒ Тя е тук и казва, че ще е хубаво да поговорим за нещо.

Тя ли казваше?! Коя беше тя, че да казва какво да правим? Не исках да я виждам повече!

‒ Здравей, Алекс! – приведе се към мен психоложката, която седеше на дивана. Дъхът ѝ миришеше на драконски дим. ‒ Как си, моето момче?

‒ Тате, не искам да говоря с нея!

Баща ми се приближи и ме взе в ръце, след което седна на фотьойла и ме сложи на бедрото си. Аз прегърнах моя спасител и се разплаках.

Този номер минаваше стотици пъти преди.

‒ Я се стегни! Ти мъж ли си или не? – заръча ми тате. Заповедническият тон в гласа му изчезна ‒  пак си говореше меко и спокойно, както обикновено.

‒ Не искам да говоря с нея, тате. Кажи ѝ да се маха. Не искам да е тук, не искам, не искам...

Успях да я разкарам от стаята, обаче не бях подготвен за останалото.

‒ Алекс, трябва да ни кажеш кой е Ники!

Без много да мисля, зарових глава в гърдите на баща ми. Нима те знаеха? Кой им беше казал? Разбира се, че тя! Онази, гадната от училище! Вещица! Нямаше да им кажа нищо. Дадох му дума.

Тате ме накара да го погледна в очите. Гледаше ме с такава любов и състрадание!

‒ Кой е Ники? Кажи ми!

Опитах се отново да потърся спасение, като се скрия, но вече не ми позволи.

Видях безпомощния поглед, който хвърли на мама. Сякаш очакваше знак. Май го получи, защото продължи така:

‒ Алекс... Знаем за Ники. Знаем, че обичаш да си играеш с него. Само ми кажи, той сега тук ли е?

Що за глупав въпрос? Какво целеше той? Защо ме питаше такова безумие?

Поклатих отрицателно глава.

‒ А къде е?

Разбрах, че нямах друг избор и през сълзи отговорих:

‒ Отиде си...

‒ Къде си отиде?

‒ Не знам! Чу ли – не знам! – изкрещях аз. – Не знам кой ви е казал за него. Оставете ме.

Отново ревнах като бебе и зарових очи в гърдите на баща ми.

Този път не беше номер.

След няколко часа сеансът даде плод, защото им разказвах всичко.

При споменаването за птицата, поискаха да я видят. Реших, че нямам какво да губя.

Качихме се в моята стая на втория етаж, но Петьо го нямаше. Знаех, че обичаше да се крие, когато някой друг, освен мен влизаше в стаята и да се появява при отсъствието му, но сега не можех да им го покажа.

‒ Вие ли ще му го кажете или аз? – Госпожа Христова се беше качила незабелязано след нас на втория етаж и сега стоеше на вратата.

‒ Алекс... – започна баща ми.

‒ Не е така. Тя лъже!

‒ Птицата я няма!

‒ Вие всички лъжете.

‒ Виж, Алекс...

‒ Махайте се!

Изтичах надолу по стълбите, промушвайки се между жената и касата на вратата, като чух зад себе си отблъскващия, дрезгав глас:

‒ Мина чудесно!

Излязох вън и запердаших бос към гората. Зад мен сестра ми нещо извика, но не я чух. Селото ни се намираше в горист район, а нашата къща – точно до гората. Стигнах до една пътека и продължих напред. Не знаех в какво състояние бяха ходилата ми. Не ме боляха. Пътеката постепенно се топеше сред храсталаците. Дърветата около мен се извисяваха високи в небето и в същото време сякаш се понавеждаха над мен гърбави, за да видят кое беше това момче с разранени крака, тичащо из този земен рай. Мрак и хладина се възцариха наоколо, а аз тичах с всички сили, докато се озовах на една поляна. Спрях и си взех въздух. Широк, но вече обрасъл, стар, селски път водеше до там. Той доста удължаваше маршрута, за разлика от пътеката. Точно в средата на поляната, силно осветена от слънцето, стоеше постройка, по-стара и от самия път. Тук живееше Ники, но сега за пръв път идвах до къщата. Той не ми позволяваше да идвам тук – казваше, че ако го сторя, може никога повече да не се видим... Него и без това вече го нямаше.

Къщата изглеждаше пуста. Със сигурност отдавна никой не бе живял в нея, а сега единствените ѝ обитатели бяха паячета и забравени от времето призраци. Не исках да повярвам. Затичах се към нея. Вратата ѝ беше отворена, като вътре се виждаха само развалини.

Не можеше да бъде. Нима Ники е бил въображаем?