(тази част е продължение на предишната)
Чувал съм няколко души да се определят като себедостатъчни. Никога не съм ги разбирал напълно. Аз просто странях от другите. Още от най-ранна детска възраст. Имах си въображаем приятел.
Когато бях с Ники, се забавлявах истински и нямах нужда от останалите деца. Мама понякога ме караше да изляза на центъра да си поиграя с другите, но аз ѝ казвах, че ще отида да се поразходя... и отивах да тичам по поляните и горичките с Ники, който ме водеше къде ли не. Той знаеше всичко в околността. Често взимахме и кученцето с нас. Все още Балкан и Сара ги нямаше, но за сметка на това си имахме Мими – не беше ловна порода, но си я обичахме много.
Постъпих в училище и някъде по това време получих птицата от Ники. След седмица-две момчето си бе отишло. Всъщност просто съм престанал да вярвам в него!
Птицата обаче остана у нас. Много си обичах Петьо. Той беше нещо огромно. Когато ми кацнеше на рамото, впивайки острите си нокти в мен, можеше да ме наклони на една с ...