Малкото неща, случили се в Онзи ден ме объркаха.
Слънчевата светлина беше така ослепителна.
Въздухът тежеше, пълен със спомени за бъдещето.
Онзи ден вулканът изригна и светът се стопи.
След това гласът. Зелените очи.
Ягодовият блясък на небосклона потъмня като кръв, проляна заради вярата в самия себе си.
А тъмната нощ? Тя ме изплаши със спокойствието си.
Нямаше какво да ме заслепява, но вече не виждах.
Онези случки в Онзи ден откраднаха очите ми и ги скриха... къде...?
Луната изплува на небето, огледа се и замря в разкошната си премяна.
Въздухът – плътен, тежък от мисли ухаеше на илюзии и заблуди.
Свещта, която запалих изгоря в безвремието и остави тънка диря в безплодните опити да стигна до теб.
Ироничната усмивка от отсрещния прозорец.
Вишневите думи, топящи се устата ми, сладки като представата ми за теб, се изплъзваха, падаха и полепваха по празния лист.
Втората свещ, запалила се в мига, в който се препънах, гореше още в сутрешната дрезгавина...