Четиридесет години има оттогава. Много време се измина, много вода се изля. Текат онези стари реки, лъкатушат, но не се изтичат. А ние все не знаем какво да правим с тях. Копнеем за любов, посяваме ненавист. И тъй животът преминава.
Клони към залез, захладнява. Седя на дъсчената пейка пред дома си в Родопа планина и се взирам в Арда, която носи бистрите си води на изток към Могилица. Весела река е Арда, бъбрива и засмяна. Нейде отвисоко чувам гайда. Плътните звуци галят ухото и смиряват душата. За миг ми се струва, че реката запява песен. Извива глас, сетне кръшно го снижава. Затварям очи и изведнъж гайдата засвирва с по-друга мелодичност. Тя проплаква с гърлените стонове, които не съм чувал от далечна младост, заговорва ми със северняшка горест и тъга. Стискам клепките си все по-силно и спомените почват да изплуват. Ето го Клайд, който не е като Арда, Клайд е уморен и престарял. Влачи тежките си води, пълни с херинга и скумрия, на северозапад към Атлантика. Ето ги тучните долини на Ла ...