Оранжево

Тримата вървяхме - аз и Хана хванати за ръце, Ерик - ходещ по всички възможни парапети, бордюри и облаци и мърморещ си под носа:

- Всеки път... не може да се наспи човек като хората... в 4  ще ме вдигат те... романтични щуротии... да бяхме дошли по залез поне...

Знаехме къде отиваме. Всяка събота ходехме там. Всяка от четирите съботи в годината.

Тримата седяхме на ръба на покрива на гаража. Без намерението да скачаме или нещо такова... просто си седяхме на ръба, клатейки си краката, за да знаем, че всеки момент може да паднем. Или може би, за да сме по-близо до изгрева. А той... нищо особено не беше. И все пак беше най-красивият оранжево-лилав изгрев, съществувал някога. Защото те бяха от двете ми страни. И ме обичаха. Ерик не би признал. Не беше нужно. Аз знаех.

- Ан... студено ми е.

- Студено ти е???

- Добре, де... Ще ми дадеш ли жилетката си?

- Ама...

- Хайде, дай й я! Знаеш, че няма да млъкне, а така всичко разваля!

Хана се усмихна, съблече оранжевата жилетка и ми я подаде.

- Много ти отива.

- Шшшт! - Това "шшшт", което казва Хана е различно от всички други и не звучи раздразнено или заплашително. Напротив - то е меко, североизточно "шшшт".

Обичаха ме и беше топло... винаги в дрехите на Хана ми е по-топло отколкото в моите. Сякаш в тях остава част от нея. Те ме карат да се усмихвам и да се чувствам сигурна. Сигурна по онзи начин... плашещо сигурна.

Дали защото никой не може да откаже на Хана каквото и да било, или просто защото си бяхме казали толкова много, но замълчахме.

Има различни видове мълчание. Нашето беше памучно. Течно-шоколадово. Обичащо. Всеки мислеше за свои неща, но бяхме заедно. Бяхме НИЕ. И в онзи миг ми се струваше, че това НИЕ никога няма да се раздели на три АЗ. Глупаво е дори да си го помисли човек... думата „никога" е създадена от някой моногамен и много скучен моралист... И все пак...

- За какво си мислите? - Хана обича да задава безсмислени въпроси, а този бе най-безсмисленият, защото тя знаеше какво си мислим. - М?

- Красиво е.

- Ама все някога ще свърши...

- Няма. Казват, че времето е илюзия. Значи можем да останем тук завинаги ако искаме.

- М-да... зависи какво си мислиш, казвайки „завинаги".

- ?

- Скоро трябва да си тръгваме.

- Колко скоро?

- Нали времето беше илюзия?

- ЕРИК!

- 2 минути.

- ЕРИК!

- Дали изобщо бих могъл да кажа нещо без да изкрещиш в ухото ми „Ерик"?

- Не мисля.

- Знам.

- ЕРИК!

Всички избухнахме в смях. Не защото ни беше смешно. Просто хората често се смеят, когато им  е тъжно. За да скрият от другите, че им се плаче. В нашия случай това беше глупаво. Ние знаехме, че ни е тъжно.

- 10

- 9

- 8

- 7

- 6

- 5

- 4

- 3

- 2

- 2

- ЕРИК!

И те скочиха от гаража. Не, по дяволите, не се самоубиха! Ако го бяха направили, щях да съм с тях. Но гаражът беше твърде нисък и те просто си отидоха. Без да се сбогуват. Ерик мрази да се сбогува, аз също, а Хана... Хана не е способна да мрази.

Отидоха си.

Затова вече няма изгрев. Просто слънцето изплува сънено над хоризонта. Понякога ми се струва, че  дори това нямаше да се случва, ако Хана си беше взела жилетката...