∞

 

Часовникът показваше един без пет, когато прекрачих прага и попаднах право на майка си. Тя стоеше в края на коридора, кръстосала ръце на гърдите си и се взираше в мен. Стори ми се, че за пръв път ме вижда ясно.

-Къде беше? – гласът й бе жесток, леден. Това изобщо не беше майка ми. Усмивката и красотата й сякаш се бяха стопили в странна, несвойствена маска.

-Не прочете ли бележката? – невинно попитах и започнах да се събувам.

-Прочетох я. Пише, че ще се върнеш след малко. Какво си правила четири часа при Римън?

Не крещеше. Звучеше по-скоро отчаяна, почти примирена. Погледнах я и поклатих глава.

-Мамо, не мога да те разбера. Какво ти има? Отидох при него, за да разбера какво е открил за Ориста. Какъв е проблемът?

-Четири часа, Амара. Обясни ми как четири часа сте си говорили за митове и легенди! Какво се случва между вас? Връзка ли имате?

-Мамо! – извиках – Как може да говориш така? Аз искам да спася Малена, да намеря начин да вдигна проклятието на Ориста! А ти говориш пълни глупости, само защото ревнуваш!

Изпуснах се, без да изобщо да съм мислела да го правя. Видях как изражението й се промени. Хубавото й лице пребледня, червените очи потъмняха.

-Какво каза? – попита мама равно, някак заплашително ниско.

-Казах, че ревнуваш Римън от мен – отговорих кротко – Знам, че сте били заедно. Затова ли е било всичко? Не защото го намираш прекалено стар за мен, не защото не вярваш, че мога да помогна на Малена. А просто защото си влюбена и смяташ, че мога да ти бъда конкуренция.

Майка ми пусна ръцете си и те увиснаха около тялото й – дълги, бели, гладки. Портокаловите й букли се посипаха около лицето, когато наведе глава. За миг ми заприлича на тъжно малко момиче. Пристъпих към нея и я прегърнах.

-Добре – въздъхна тя и ме потупа по гърба – Добре, вярно е. Ела да си поприказваме. Искаш ли кафенце или нещо за хапване?

-Бих изпила едно кафе – казах и седнах на един от кухненските столове. Мама се засуети около печката.

-Истината е, че харесвам Римън – заговори тя – След като загубих баща ви, страдах много, плаках, но в един момент болката стихна. Нали разбираш, той беше Орисания не аз. Аз съм си съвсем обикновена.

-Да – казах и взех чашата кафе с мляко, която тя ми подаде. Майка ми седна срещу мен и зарея поглед през тъмните прозорци.

-И тогава се появи Римън. Запознахме се в ресторанта, заприказвахме се и още същата вечер разбрах, че съм привлечена от него. А и не исках толкова млада да оставам сама. Започнахме да се срещаме и тъкмо смятах да ти кажа, че съм с него, когато той се раздели с мен. Каза ми, че има друга, а точно по това време ти започна да говориш за него, да ходиш в къщата му и аз се ужасих, че ти си тази, заради която ме е напуснал.

Очите ни се срещнаха и тогава разбрах, че не искам да я лъжа повече. Преди обаче да кажа нещо, тя пак проговори:

-Обаче не си права, че единствената причина да се ядосвам, че си близо до него е това, че го искам. Наистина го намирам за неправилен избор. Той е зрял мъж, а ти си момиче. Имате двайсет години разлика. Смяташ ли, че такъв човек може да те обича?

Отпих от кафето. Ръцете ми трепереха. Сърцето ми биеше до пръсване.

-Ревността изощо не може да промени това, че съм майка. Притеснявам се за теб. Ти ми каза, че не си влюбена в него, но смяташ ли, че успя да ме убедиш? Аз виждам, Амара. Виждам колко си хлътнала. Всеки път, когато произнасяш името му, лицето ти се озарява. Разбираш ли ме? Въобще няма значение, че аз имам чувства към него, естествено, че бих ти го отстъпила. Бих ти отстъпила всеки мъж на света, стига да знам, че е подходящ и ще се чувстваш щастлива с него.

Дланите ми се изпотяваха. Майка ми знаеше истината и беше безпредметно да си измислям повече.

-Виж сега, мамо. Аз.. аз не съм точно...

-Имаш ли връзка в Римън? – спокойно попита мама. Поклатих глава.

-Не. И не вярвам да те е зарязал заради мен – измърморих засрамена.

-Хлътнала си по него – каза тя равно. После вдигна чашата с кафето и се усмихна на себе си. Кимнах от няма накъде. Мама отметна глава назад и се засмя.

-Не слушай изкуфялата старица. Ако го искаш, не се отказвай, само защото бабичката смята, че е прекалено голям за теб.

Вдигнах смаяно очи към нея, но тя продължаваше да се смее.

-Не си старица – смутено се ухилих – Не се наричай бабичка.

-Разкажи ми какво става с проучването – смени темата майка ми и на мен ми олекна. Охотно започнах да й обяснявам какво съм прочела, казах й че и Дотъм ще се включи и раздразнено разказах за липсващите страници. Тя ме слушаше с интерес, цъкаше с език и клатеше глава, а когато приключих каза:

-Знам само, че няма да бъде лесно. Но като се замисля, започва да ми се струва все по-вероятно да успеете. Римън е много ерудиран, а ти не се отказваш лесно, така че сигурно сте страшен тандем. Няма да зарежете нещата, нали?

-В никакъв случай – станах, за да измия чашата – Ти сама го каза. Аз не се отказвам от нещата, които са важни за мен. А и Римън се е запалил и смята, че Ориста си има противоотрова. Не, няма да се отказваме, недей дори да говориш за това. Малена ще се върне при нас. Не знам след колко време и как все още, но ще се случи.

-Много се надявам – проговори мама – Досега не си позволявах да се надявам, но от днес... просто искам и двете ми деца да са с мен, да знам, че всичко е наред с тях.

-Ще спася сестра си – усмихнах се – Ще й върна нормалния живот и всичко ще се оправи. Само заради теб – добавих неволно наум.

Легнах си след три и въпреки че бях ужасно изморена, дълго не успях да заспя. Непрекъснато мислех за разговора с мама днес, за недовършената целувка с Римън и за „другата жена”. И в сърцето ми се разпалваше безумен, пагубен копнеж това да съм аз, образът ми да го държи буден до среднощ, както неговият мен, да ме иска и да пише, да мисли за мен, само за мен...

На другия ден отидох в ресторанта, но само за да си побъбря с Дотъм и да се повъртя покрай персонала. Събудих се  късно, с натежала глава и парещи очи, навлякох първата тениска, изпречила се пред погледа ми, сложих си грим, за да не изплаша някого и се отправих към „При Верония”. Точно в момента Дотъм нямаше работа и седеше с още две момчета на масата до прозореца. По това време заведението беше празно и двете готвачки пушеха навън, мама си записваше резервациите за довечера, а сервитьорите все още не бяха дошли.

Когато ме видя, Дотъм се сепна и това накара приятелите му да се обърнат, за да разберат какво е привлякло вниманието му. Единият беше мускулест здравеняк с тъмнозелена къдрава коса и бледи очи, а другият беше по-слаб с яркочервени очи и черна коса.

-Здрасти, Амара – поздрави Дотъм – Ела при нас.

Закрачих към тях и седнах до него. Двете момчета се вторачиха в мен.

-Това са Мираел и Ливър – представи ги Дотъм. Те измърмориха по едно „здрасти”  и взеха да зяпат наоколо сякаш за пръв път виждаха ресторант. По-едрият, Ливър, задържа белите си, трудни за гледане очи върху мен и пак се върна към нищото.

-Ами, момчета, обадете се довечера да измислим нещо – каза Дотъм – Сега имам малко работа, така че ще се видим по-късно.

-Добре – каза Мираел – Хайде в осем на нашето място, какво ще кажеш?

-Супер.

Изчаках ги да си плеснат ръцете и когато се отправиха към изхода, се обърнах към Дотъм.

-Какво става? – попита момчето и тютневите му очи се напрегнаха – Какво открихте?

Разказах му подробно и когато млъкнах, той ми донесе чаша айскафе. Миловидното му лице бледнееше под огнената коса, а тънките му устни потръпваха. Синьо-келибареното слънце нахлуваше през прозорците, Елмазените дървета шумоляха с бляскавите си листа и хвърляха шарени слънчеви зайчета по кремавия теракотен под.

-Аз също се порових из разни статии в интернет – каза тихо Дотъм – Не исках да изоставам от вас. Обаче нищо не открих. Само някакви безумни предупреждения, описания на разни зли сили, легенди за демони, за духове, за проклятия.

Поклатих глава.

-Така е. В интернет няма нищо. Римън ми каза, че най-вероятно има информация, но тя изобщо не е толкова лесно достъпна, не всеки може да я открие, сайтовете са закодирани... единствената ми надежда беше Голямата Библиотека на Тайните, но както ти казах, някой се е постарал да унищожи всичко, което би могло да ни бъде полезно.

-Следващия път ще дойда с вас – каза Дотъм. Дългите му бели пръсти се стрелнаха през червената коса и гърдите му рязко се спуснаха, когато въздъхна – Пак ще прегледаме книгите, много внимателно. Никак не ми се вярва копелето, което е накъсало страниците, да е премахнало всичко. Винаги има следи.

-Прав си – дръпнах от сламката – Със сигурност ще открием нещо. Римън каза, че ще ходи пак до Библиотеката и ще се порови за още документи.

-Супер – кимна Дотъм – И аз ще се присъединя. Говорих с майка ми, но не срещнах кой знае какво разбиране. Баща ми се прави на ударен, дава ми някакви безполезни съвети да не се занимавам с тези неща... – той поклати глава – И двамата не могат да разберат, че Малена означава много за мен.

Погледнах го, но очите му се рееха някъде зад мен, сигурна съм, че не виждаха нищо наоколо. Навярно пред тютюневите му ириси израстваха картини от някаква друга реалност. Разбра, че го гледам и ми се ухили.

-Извинявай. Малко се разсеях.

-Нищо – усмихнах се – Ти само гледай да дойдеш следващия път, за да може лично да прочетеш книгите.

-Разбира се.

Изпих си кафето и си тръгнах. Ниляна и Лавена бяха на почивка с родителите на Лавена, сестра ми беше Орисана, нямаше какво да правя при Римън... Улиците бяха пълни с хора, слънцето хвърляше златни и виолетови лъчи, а горещината беше безумна.

Реших да се прибера вкъщи и пак да се разтърся из интернет. Току виж съм успяла да открия някакъв незащитен сайт. Вече сама не се разбирах. Прибрах се, отворих всички прозорци и включих компютъра. Спуснах пердетата, направих си още едно ледено кафе и седнах на бюрото.

И тогава изведнъж ме връхлетя безпричинна, бездънна и съвсем искрена омраза към сестра ми. Малена отново привличаше цялото внимание към себе си, отново изискваше мислите на всички. Съзнавах какво я е сполетяло, съзнавах, че нямам право да я мразя, но не можех да се контролирам. Цял живот живеех в сянката й, през цялото време погледите я обхождаха, докато подминаваха мен, момчетата гледаха жадно след нея, а мен дори не забелязваха, майка ми я обожаваше, защото виждаше в нея баща ни, а мен търпеше, защото просто се бях родила заедно с Малена и трябваше да храни и мен покрай нея.  

Затворих екрана на лаптопа, докато омразата бълбукаше в гърдите ми като отровна пяна. Завиждах й, въпреки че знаех какво е да си Орисан, мразех я, защото винаги трябваше да внимавам какво говоря около нея, за да не я засегна, мразех я, защото майка ми непрекъснато ме предупреждаваше да не говоря за Ориста. Когато бях по-малка, нерядко се е случвало нарочно да приказвам за баща ни, за Планините на Забравата, за проклятието. Малена се разплакваше, а мама ме наказваше. Никога не ме е удряла, но много пъти й се е искало да го направи. А Малена беше прегръщана, утешавана и целувана. И в мен пак нахлуваше гняв.

Изправих се и отидох да измия чашата. Можеше да я оставим в Планините, можех да убедя Римън да се откажем и да опитам да спра Дотъм да се надява, че ще бъде със сестра ми. Можеше да хвърля с удоволствие обвиненията в лицето на майка ми и да й кажа, че няма да спасявам любимата й дъщеря и ще й се наложи да живее само с мен. Вече дори си представях шокираното й изражение и се наслаждавах на мъката й. Римън беше привлечен от мен, аз го обичах, със сигурност връзката ни беше въпрос на време. А Малена може би трябваше да си остане в Планините на Забравата. Все пак тя беше Орисана, а мястото на Орисаните е там.

Оставих чашата и се обърнах към прозореца. Виолетовия летен ден се лееше навън като разтопен аметист със злато. Въздъхнах и тръгнах към стаята си. Не включих компютъра.

 

Следва продължение...