Имало едно време... Така започват всички приказки. И като правило всички завършват щастливо, със сватба и тридневен пир.

   Някога   Пецата Шофьорът и Иван Събов бяха единствените стари ергени на село. Събов беше предшественик на днешните клошари. Беше влязъл в селския фолклор с това, че на  въпроса „Иване, кога ще започнеш работа?“ през целия си живот отговаряше „От понеделник“. Не, че нямаше работни места, напротив, в кооператива имаше работа за всички, но Събов беше еталон за безделие и мързел. Спеше където замръкне и се изхранваше с просия, от подаянията на хората - кой половинка хляб, кой бучка сирене или два домата от градината. Беше среден на ръст, имаше буйна руса коса, син поглед и приятните черти на лицето, заради което можеше да бъде определен като красавец, но поради мързела и начина си на живот не знаеше що е баня и сапун, затова миришеше отдалеч като животно. Казват, че добрият жребец и под скъсания чул се познава, но Иван Събов беше от тези жребци, които никоя кобилка не разпозна.

   Пецата Шофьорът беше друга работа. Работеше като шофьор на автобус. Имаше ежедневни рейсове между града и селото. Получаваше добро заплащане. Беше висок на ръст, но имаше груби черти и оредяваща коса. Живееше с родителите си, които непрекъснато му натякваха да намери и доведе някое порядъчно момиче, за да се грижи за него вместо майка му. Винаги беше изпран, изгладен, изкъпан и парфюмиран. Хората говореха зад гърба му, за връзка с омъжена жена, подпийналият съпруг, на която на колене му се молел да престане „да такова жена му“, че му разсипва семейството. Слуховете достигнали до родителите му и засрамената майка за да го накаже, започнала ежедневно да готви само постни госби - днес боб, утре леща, вдруги ден картофена яхния или зелева чорба. Никакво месце, въпреки, че по двора кудкудякали кокошки, в кочината грухтяло прасе, а в кошарата блеели агнета, седмици наред на трапезата в дома им имало само постни манджи. Месоядният стар ерген така се овълчил, че станал нервен и сприхав. Бил готов на всичко, за да върне вкусните месни гостби, приготвяни от майка му.

   Една сутрин бай Петър Чорбаджийозов, бащата на Пецата, излязъл от спалнята и видял пред вратата на стаята на сина им два чифта обувки, едните на техния непрокопсаник, а другите елегантни, модерни, женски... Върнал се обратно и шепнешком сръчкал жена си:

   -Марийо, ставай, булка...

   -Каква булка бе – попитала изненаданата тя.

   -Не знам каква, ама при Пикя има булка. Ела да видиш обувките – дръпнал я към вратата бай Петър.

   -Леле, мале..., най-после, майко божия, благодаря ти... Тичай заколи една кокошка – плеснала с ръце стрина Мария. – Не, петела заколи – наредила обнадеждената майка.

   Било почивен ден, та синът им спал до към обяд и когато камбаната на църквата отброила дванадесет удара, вратата на стаята му се отворила и той излязъл сам от вътре. Подушил доволен ароматите, които се разнасяли от кухничката, грабнал обувките и ги върнал на съседката, от която ги заел за една нощ. После влязъл усмихнат в банята. През това време старците проверили в стаята и като не намерили вътре това, което очаквали, отишли в кухнята и понесли тавата с печеното и тенджерата със супата към сметището на улицата. Тогава по пътя се задал Иван Събов с празна торба на гърба и ръце в джобовете. Афектираната стрина Мария викнала:

   -Ти, скитнико, си по-добър от моя нехранимайко, защото си такъв, понеже господ така е решил, а моят сам е избрал пътя си. Затова тази храна е за тебе – подала му тя тинджерата, след което мушнала в торбата му печения петел, заедно с тавата.

   Когато бате Петър излязъл от банята, с готовност да се нахвърли върху храната, останал изненадан, че вместо прясното печено на масата го очаквала паничка от вчерашния фасул.

   Седмица по-късно той довел в къщи неизвестно от къде една мома и заживял в мир и спокойствие.