Още те чувам
Излязох на разходка, спонтанно ми дойде желанието да избягам. Потърсих най-тихото кътче, но гласът ти ме преследваше навсякъде... Отидох на най-шумното място, но ти продължаваше да кънтиш в мен. По дяволите... Вървях и се опитвах да не мисля, бях толкова съсредоточена в това, че очите ми се напълниха със сълзи на безсилие, но не им позволих да се стекат по лицето ми. Беше ме срам. В квартала случайно минах покрай една циганска сватба и се поспрях. Дива емоция се стичаше по иначе голата улица и жива музика се увиваше като змия около въздуха. Усмихнахме се, аз и ти в мен, с циганските си души. После продължихме, докато не стигнахме до малкото паркче, огласявано от свежата врява на младостта, трима малчугани се гонеха в тревата. Седнахме на една самотна пейка и продължихме да се борим - ти да излезеш от мен през очите ми, а аз... да те задържа още малко. Винаги си бил по-силният, отново ме разплака, без дори да знаеш. Може би в момента някъде разплакваш и друга и после я целуваш диво, както правеше с мен. Страх ме е да мисля, че е така или че е различно. Във всички положения боли. Тук се чувствах сигурна, бях непозната. От време на време някой поглед ме изследваше, но никой не посмя да приближи. Минаха часове, вече дори не се заглеждах в нещо конкретно, около мен някакви размити очертания се въртяха шеметно. Все пак светът не спира да бъде, защото твоят вътрешен свят е съсипан...
-Добре ли сте?
-Да - той чу силен и остър глас, толкова несъответстващ на крехкото момиче, което виждаше пред себе си. - Просто прочиствам очите си от мръсотията. - И го погледна с насмешка, сякаш допълвайки: „Че ти как можа да си помислиш друго?!”
Жалка съм, жалка и смешна. Моля те, махни се и ме остави да си тъжа...
Той не позволи на изненаданото изражение да се задържи задълго на лицето му и непоколебим отговори:
-Вече е тъмно и е опасно да стоите тук сама. Ще постоя с вас.
Нагъл си! Естествено, не го казах на глас, но не знаех и какво мога да кажа гласно. Той седна в другия край на пейката, без да ме поглежда, давайки ми време да избърша мокрото си лице. Дали беше умишлено от уважение към болката ми или просто неудобство? Ако е очаквал разговор, бе сгрешил. Стояхме и мълчахме в тъмнината.
© Таня Атанасова All rights reserved.
