Тя беше яка немкиня - едра като текезесарска кобила. Краката ù дебели - все едно гледаш две здрави буковици, които ако резнеш, ще можеш да се изгрееш половин месец в люта зима. Ханшът ù - могъщ като СССР по времето на Сталин. А гърдите - такива ядрени бойни глави светът не познаваше от разгара на Студената война. Напращели - само да ги погледнеш, ще експлодират с гръмовен тътен. А мъжът ù - зорлем жив, завалията! Един такъв слаб, съсухрен, чак кора от суша хванал - да речеш да копнеш по него с кирка, сигурно кирката ще отскочи. Седи и гледа със стъклено безизразен поглед в една точка - музеен експонат! А децата - рошаво руси, луничави. Момчето - същински Емил от Льонеберия, момичето пък - Пипи Дългото чорапче. Вилнееха като отвързани добичета във вагона. Колко исках да дремна малко във влака след работа - е, не! Емил от Льонеберия тропаше за цял кавалерийски полк със своите дебели зимни обувки по пода на купето. А Пипи издаваше някакви нечленоразделни звуци от олигавената си уста, които наподобяваха на микс от конско пръхтене и свинско грухтене: "Пррррр-гррррр!" А майка им ги гледаше с будистки невъзмутимо спокойствие, повтаряйки: "Гуд, гуд, гуд!" Какво гуд бе, какво гуд!? Емил от Льонеберия как не ми се покатери на главата, ползвайки я като стъпало, за да се надвеси на отворения прозорец. Ама викам си: "Айде да не се излагаме пред чужденците!"- запазих самообладание и отместих подметката на Емил от лицето си. Направих разбираща физиономия, с която казвах без думи: "Деца, какво да ги правиш!" Море, да ми беше мое дете - какво да го правя ли!!!!???? Кога ше му шибна два шамара, та ше му се активира цялата стомашно-чревно-отделителна система. Обаче - не! Немкинята продължаваше да не се трогва. Немецът пък хич. Тоя дали въобще беше жив, или пренасяха за по-евтино по влака - труп!? Егати тия стоманени нерви немски! Децата вече се бяха надвесили на отворения прозорец - 50 % от анатомиите им се рееха във въздушното пространство извън влака. А немкинята пак повтаряше: "Гуд-гуд-гуд!" Какво гуд бе, какво гуд - сега да минеше бургаският влак по другата линия и немчетата щяха да се приберат наполовина липсващи в купето. Значи - отвътре ми завря и закипя, като ги гледах тия деца надвесени. Боже, пък и аз съм баща на две деца. Ако бяха мои, щях да се хвърля, да ги дръпна. Бе и аварийната спирачка щях да дръпна - това търпи ли се!? Но немският родителски манталитет беше друг - непоклатим! Като дойче марката някога. И еврото сега. Немкинята пак си повтаряше гуд, та гуд. Докато моят  балкански, български родителски манталитет отвсякъде стрепера баджаците от страх и нерви. Затова накрая, като видях, че децата се поумориха и започнаха да задремват върху безкрайната анатомия на майка им, аз имах сили само да изпъшкам на чист немски: "Гуд, гуд, гуд!"