Осъзнаване
5 min reading
III и IV от първата част на романа
III
Видях как търговецът на роби започна да се кланя на някакъв големец, който не обръщаше никакво внимание на жените, а оглеждаше момчетата. Дойде до мен и започна да ме опипва по мускулите. После ми отвори устата и дълго гледа в нея - сигурно е броил зъбите ми. Той ме одобри, но не и аз него - имаше лош дъх, беше грозен и груб. След като се спазари за мен, се отправи към моя съсед - някакво гръцко момче. Турчинът го хвана за врата, а детето извика, тогава купувачът го удари по бузата, отвори му устата, после го перна по задницата и започна да опипва мускулите му. Момчето почервеня и си личеше, че много се ядосва, а вонящият се смееше право в лицето му. Идваше ми да се спусна и да захапя гадния агарянин по дебелия врат. Грубиянът се спазари и за гръцкото дете и продължи да оглежда другите. Близо до нас стоеше едно слабичко хърватче.
Дебелакът явно не го хареса, защото пренебрежително се изсмя и дори не му провери зъбите. След известно време пазачът ми показа къде да се наредя - пред останалите, ведно с много момчета като мен. Завързаха ни едно за друго, в дълъг синджир и онзи - с лошия дъх, ни поведе нанякъде. “Къде ме водят, Господи!?”- питах се аз и крачех, повлечен от другите. По едно време, без команда, те спряха и зашепнаха молитви. Повдигнах поглед - до нас се извисяваше християнска църква. Тя бе величествена и чудно красива. На нея пишеше “Света София”. Дебелакът прекъсна разговорите с бога, като яростно ни заудря с камшика си. Продължихме, но едва влачехме крака. След малко видях прекрасни сгради. По-късно разбрах, че те са част от султанския сарай. Минахме и покрай джамия, с минаре, което се губеше в небесата. Тя ме порази и като че ли тръпки полазиха по гърба ми. Най-после стигнахме до една огромна постройка. Въведоха ни през портата. Дворът бе изпълнен с християнски момчета. Показаха къде да ходим по нужда, раздадоха ни хляб и вода. Слава Богу, че времето беше топло, защото докато ни разпределят, стояхме навън. На следващия ден на мен и на още няколко младенеца ни наредиха да прислугваме на султана и на другите големци от сарая му. Всеки ден ни учеха на турски език, как да пазим и да защитаваме господаря, кога и от какво би могъл да има нужда. С нас се държаха много строго и който беше по-слаб, болнав или не достатъчно упорит, го преместваха. Дните минаваха. Започнах да свиквам. Вече по-малко ме наказваха, защото бях изпълнителен и толкова взех да се подчинявам, че не разбрах какво точно стана, но един ден аджемиоглан-агата каза, че съм приел исляма и сега съм мюсюлманин. Съгласих се, без да ми е ясно значението на случилото се. Понякога от една пролука в дувара наблюдавах живота в града. Истанбул ми изглеждаше голям и красив със своите градини, изпълнени с портокали, нарове, смокини, маслини и какви ли не други дървета.
Често виждах как към пазара за животни се вият дълги стада от овце. Те ми напомняха за родния край, но и за Яна Йовова - джелепската дъщеря. Тя бе някъде наблизо - в харема на султана, приготвена, за да продължи, макар и насила, султанския род. Край нашата сграда често прекарваха пленници. Наскоро минаха и двадесетина млади и силни мъже, с вериги около врата. Знаех, че който от тях не се потурчи, ще го приковат като гребец на корабите. А веднъж видях как османлии носеха девет набучени на колове глави. Тогава ми прилоша и повърнах, но добре че никой не ме обади на наставника, защото за такава слабост ни налагаха с тояга на голо. IV Бързо затворих житието на Доброслав, защото в стаята ми влязоха на “визитация”. Лекарите твърдяха, че вече съм почти здрав. Вярно - аз все още не можех сам да се държа на краката си, но те казваха, че съм млад и скоро ще проходя. Жена ми се радваше и не искаше да забележи моята подтиснатост. За съжаление, мозъкът ми след бомбената атака и многобройните операции, започна да “функционира” по-особено отпреди. Министърът на отбраната и генералите му говореха, че съм герой от “войната против тероризма”, а аз се чувствах като проститутка, продала се за осемдесет долара на ден. Освен това, след преживяното, се чудех кой точно е терористът. Подсъзнателно сякаш усещах идеята на световния диригент, дори бях убеден, че разбирам целта му. Не беше полезно за здравето ми да се замислям дълбоко, а още по-вредно бе да изразявам мислите си, но не можех да се въздържа и понякога избухвах: - Подпалвачите Нерон и Хитлер “ряпа да ядат” пред съвременните злодеи ! Усещате ли как блика като планински ручей мисълта в новата ми глава? Слава на българските мозъчни хирурзи, слава! Макар и с примитивни средства, от празна кратуна стъкмиха една балканска тиква, с жилави ластуни. Последната ми велика мисъл ме развесели и успокои, а и в стаята пак бях останал сам. Казах си: ”Добре, че аз никого не убих, макар и да бях забъркан в тази война!” След няколко дни щяха да ме изпишат от болницата. Как ли ще заживея отново вкъщи? И тъй като тиквата ми не бе в състояние повече сама да създава произведения, аз продължих да прелиствам житието на Доброслав Церов. Следва продължение
Дебелакът явно не го хареса, защото пренебрежително се изсмя и дори не му провери зъбите. След известно време пазачът ми показа къде да се наредя - пред останалите, ведно с много момчета като мен. Завързаха ни едно за друго, в дълъг синджир и онзи - с лошия дъх, ни поведе нанякъде. “Къде ме водят, Господи!?”- питах се аз и крачех, повлечен от другите. По едно време, без команда, те спряха и зашепнаха молитви. Повдигнах поглед - до нас се извисяваше християнска църква. Тя бе величествена и чудно красива. На нея пишеше “Света София”. Дебелакът прекъсна разговорите с бога, като яростно ни заудря с камшика си. Продължихме, но едва влачехме крака. След малко видях прекрасни сгради. По-късно разбрах, че те са част от султанския сарай. Минахме и покрай джамия, с минаре, което се губеше в небесата. Тя ме порази и като че ли тръпки полазиха по гърба ми. Най-после стигнахме до една огромна постройка. Въведоха ни през портата. Дворът бе изпълнен с християнски момчета. Показаха къде да ходим по нужда, раздадоха ни хляб и вода. Слава Богу, че времето беше топло, защото докато ни разпределят, стояхме навън. На следващия ден на мен и на още няколко младенеца ни наредиха да прислугваме на султана и на другите големци от сарая му. Всеки ден ни учеха на турски език, как да пазим и да защитаваме господаря, кога и от какво би могъл да има нужда. С нас се държаха много строго и който беше по-слаб, болнав или не достатъчно упорит, го преместваха. Дните минаваха. Започнах да свиквам. Вече по-малко ме наказваха, защото бях изпълнителен и толкова взех да се подчинявам, че не разбрах какво точно стана, но един ден аджемиоглан-агата каза, че съм приел исляма и сега съм мюсюлманин. Съгласих се, без да ми е ясно значението на случилото се. Понякога от една пролука в дувара наблюдавах живота в града. Истанбул ми изглеждаше голям и красив със своите градини, изпълнени с портокали, нарове, смокини, маслини и какви ли не други дървета.
Често виждах как към пазара за животни се вият дълги стада от овце. Те ми напомняха за родния край, но и за Яна Йовова - джелепската дъщеря. Тя бе някъде наблизо - в харема на султана, приготвена, за да продължи, макар и насила, султанския род. Край нашата сграда често прекарваха пленници. Наскоро минаха и двадесетина млади и силни мъже, с вериги около врата. Знаех, че който от тях не се потурчи, ще го приковат като гребец на корабите. А веднъж видях как османлии носеха девет набучени на колове глави. Тогава ми прилоша и повърнах, но добре че никой не ме обади на наставника, защото за такава слабост ни налагаха с тояга на голо. IV Бързо затворих житието на Доброслав, защото в стаята ми влязоха на “визитация”. Лекарите твърдяха, че вече съм почти здрав. Вярно - аз все още не можех сам да се държа на краката си, но те казваха, че съм млад и скоро ще проходя. Жена ми се радваше и не искаше да забележи моята подтиснатост. За съжаление, мозъкът ми след бомбената атака и многобройните операции, започна да “функционира” по-особено отпреди. Министърът на отбраната и генералите му говореха, че съм герой от “войната против тероризма”, а аз се чувствах като проститутка, продала се за осемдесет долара на ден. Освен това, след преживяното, се чудех кой точно е терористът. Подсъзнателно сякаш усещах идеята на световния диригент, дори бях убеден, че разбирам целта му. Не беше полезно за здравето ми да се замислям дълбоко, а още по-вредно бе да изразявам мислите си, но не можех да се въздържа и понякога избухвах: - Подпалвачите Нерон и Хитлер “ряпа да ядат” пред съвременните злодеи ! Усещате ли как блика като планински ручей мисълта в новата ми глава? Слава на българските мозъчни хирурзи, слава! Макар и с примитивни средства, от празна кратуна стъкмиха една балканска тиква, с жилави ластуни. Последната ми велика мисъл ме развесели и успокои, а и в стаята пак бях останал сам. Казах си: ”Добре, че аз никого не убих, макар и да бях забъркан в тази война!” След няколко дни щяха да ме изпишат от болницата. Как ли ще заживея отново вкъщи? И тъй като тиквата ми не бе в състояние повече сама да създава произведения, аз продължих да прелиствам житието на Доброслав Церов. Следва продължение
© Росица Танчева All rights reserved.
