Осъзнаване - 47 , край на първа част на романа

XLVII

     По неволя за десетина дни се залежах в дома на Тодор Балина. Много пъти правех усилия да преодолея болката и да се движа, но ми причерняваше и падах. Сега пак се надигнах и не ми се зави свят. Направих успешно няколко крачки, огледах се и продължих. Обиколих не само одаята, но и целия двор. На другия ден се канех да потегля към старопрестолнината, но вечерта Лазар се прибра и донесе лоши вести:

     - Бачо Доброславе, към нас напредва османска войска.Търновград бил въстанал. Нашите го превзели и въздигнали Шишман Трети за цар на Свободна България, но после турците връхлетели с голяма сила и настанало страшно клане.

     - А какво правят Витязуловите люде? Нали трябваше да ни помогнат? -задъхано попитах аз.

     - Палят и грабят наред с агаряните. Не искат да различат османците от българите. На тая дива орда не трябваше да имаме вяра! Не се знае дали тейко ми е жив. Дойде пратеник от Търново - человек на архиепископа и ми предаде, че Рали се криел в една къшла край манастира “Света Троица”, недалеч от старопрестолнината. Подкупил бил търновския кадия с 2700 сребърни гроша, защото онзи три пъти го търсил, за да го отведе в Цариград. Обвинявал го, че е изпращал вестоносци при Рудолф Втори и при въстаналите против Портата князе на Влашко и Трансилвания, както и че подкрепял Шишман Трети - притеснено заговори Лазар.

     - Веднага трябва да тръгнем към Търновград! Дано даде Господ пътьом да намерим баща ти и да помогнем на него, на Дионисий Рали и на Шишман Трети да се спасят! - разбързах се аз и дори започнах да си приготвям тюфенката и сабята.

     - Братята ми вече потеглиха. Почакай - ще кажа на мама, че и ние заминаваме и ще си взема оружието - Лазар изскочи от одаята и след малко дочух хлиповете на Балиновата жена.

     Скоро поехме към старопрестолнината.

     - Дано не ни се изпречат османлиите, че били страшно разлютени! - рече Лазар.

     - То не е добре и хората на Михай Витяз да срещнем, че не се знае с какви очи ще ни погледнат - казах замислено.

     Наближихме някакво село. Още отдалеч ни замириса на пушек.

     - Мразовито е и людете са си напалили печките, сигурно затова дими толкова - успокояваше се Лазар.

     - Да внимаваме, че може и пожар да има - я турците са минали през селото, я власите! - постреснах приятеля си.

      Намерихме едно високо дърво, удобно за катерене. Лазар се изкачи и  запъшка:

     - Пожар е имало, бачо Доброславе! Църквата и пет-шест къщи още димят!

     - На турците е работа това, Господ да ги порази! - завиках и толкова се бях озлобил, че с много клетви още проклех враговете ни.

     Продължихме, унили и пожълтели от скръб - като смъртници. По едно време долових плач на дете.

     - Откъм храсталака се чува - рече Лазар и забързахме нататък.

    Намерихме две дечица - едното бе на шест-седем лета, а другото сигур не бе направило и три. Малкото плачеше и търсеше майка си, а голямото му се караше да не реве, че и него ще убият турците. Като ни видяха, те се стъписаха и изведнъж млъкнаха, побелели от страх.

     - Не се бойте - българи сме и тейко ви познаваме - успокоих ги аз.

     - Чичо, нашият тейко го заклаха агаряните, а мама се хвърли в пламъците на църквата - рече по-голямото.

     - Аз ще ви бъда и майка, и баща. Елате с нас, но не плачете, че да не ни чуят поганците - прегърнах ги и те заридаха в скута ми.

     - Отидоха ли си османлиите от селото ви? - запита Лазар.

     - Незнаем, чичо, но много войска мина оттук вчера - каза баткото, подсмърчайки.

     След малко Лазар взе малкото момченце, а аз хванах за ръка голямото и тръгнахме към близката къща, която приятелят ми бе забелязъл, че не е опожарена. Стопанката сигур ни беше видяла отдалеч, защото ни посрещна на прага.

     - Добри люде сте вие, бабините, щом Райковите дечица водите - рече тя и замилва главиците на малките, а те се сгушиха в полата й.

     - Бабо, какво е станало тук? - изплаках аз.

     - Поразниците заборавиха жив тук-таме по някой дъртак, а все що младо видяха - избиха го - зарида и старицата. - Оставете ми дечицата, а ако найдете още и тях ми доведете. Бабите ще ги отчуваме, за майките и бащите ще им разправяме, че като пораснат, да отмъстят за тях.

     Обиколихме запазените къщи. На ранените люде помогнахме, както можахме, сирачетата проводихме при оцелелите и на всички кураж давахме, макар че и у нас бе малко останал.

     На другата сутрин забързахме към манастира “Света Троица”.

Беше студено и прехвърчаше мокър сняг. Аз се гушех в ямурлука си, дано да се стопля. Рамото ме болеше и често стисках зъби, за да не охкам. Устните ми се бяха изранили и от тях се стичаше кръв по брадата ми. Лазар ме изгледа и рече:

     - Бачо Доброславе, да те оставя в близкото село, че не ми се видиш да си дип добре? На връщане ще те забера, та да се върнем в Никопол.

     - Няма да се делим. С теб ще вървя. Не се грижи за мен, закален съм аз в тия работи и докрай ще остискам! - казах, като се опитвах да говоря твърдо, но излезе само шепот.

      Този ден през още три поселища минахме и какви ли не ужасии съзряхме. Рядко намирахме неопожарена и неограбена къща. Дали през гъстия дим Господ виждаше мъките на християните? Гарвани, кучета и вълци разнасяха месата на бунтовниците, а главите им бяха набучени на колове покрай друмищата. С Лазар оглеждахме всяко лице, но от Тодор Балина нямаше ни  кост, ни вест. По едно време дочухме глъч от много люде. Спотаихме се в близкото дере и задебнахме.

     - Повечето са от Витязуловата орда, а между тях има много български момци и девойки. Гледай, гледай - и добитък водят, пък и колко каруци с какво ли не, все от нашите къщи ограбено! - изохка Лазар.

     - Отвличат не само говедата, но и хората ни, пустите му власи! Не трябваше да им се доверяваме на тези разбойници! - процедих през зъби аз.

     - Виж, виж! Забуленият човек, не ти ли прилича на някого? - и приятелят ми почти се изправи, като сочеше с пръст към тълпата.

      - Ще ни видят! Скрий се! - дръпнах го надолу аз, но като се вгледах, забелязах познат сред людете. - Та това е самият Дионисий Рали! - почти извиках и заедно с Лазар заборавихме предпазливостта, напуснахме прикритието си и забързахме да настигнем пленниците.

     Един влашки бабаит ни заплаши, като насочи тюфенката си към нас.Тогава архиепископът му завика да не стреля, изостана от другите и ни посрещна. След малко воеводата на ордата избоботи нещо и всички спряха.

     - Слава Богу, че поне се намерихме! - промълви през сълзи Рали. - Хиляди християни се вдигнаха в старопрестолнината срещу агаряните. Съседните села и те въстанаха и помощ ни пратиха. Превзехме Търновската крепост, конака и по-важните сгради и Шишман Трети за цар въздигнахме, но за кратко бяхме свободни.Турците връхлетяха като хала, бесни и диви. Много народ изклаха, непокорните глави набучиха на колове, а къщите и църквите подпалиха. Кадията на три пъти праща да ме запират и в Цариграда под стража да ме провождат, че близък съм бил с християнските предводители. Но знам му аз слабото място на поразника - срещу 2700 сребърни гроша ме остави да се укрия. Четвъртия път осемнадесет дена съм се тулил в една къшла до манастира “Света Троица”. Там ми обадиха, че Витязуловите люде много пленници са взели и във Влашко ще ги водят, та и аз с тях да тръгна. И ето, рече Господ да се срещнем! - на един дъх ни разказа историята си митрополитът.

     - А къде са баща ми и братята ми? - побърза да запита Лазар.

     - Бог да го прости тейко ти, както и брат ти Йован! - каза Рали и се прекръсти. - Другите ти братя сигур са живи, чувствам го! Към Никопол мисля, че са тръгнали, а после ще гледат да избягат във Влашко.

    - Как умряха тате и Йован, знаеш ли? - прошепна Лазар, а аз го подхванах, защото този силен момък залитна.

     - И двамата от турска сабя бяха съсечени, но те спасиха Шишман Трети Успях да ги погреба в двора на една църквица, за да не набучат на колове главите им - рече Рали и зарида.

     Влашкият воевода ни подкара като добитък и пътьом едва, едва отваряхме уста, за да си кажем шепнешком още по някоя дума. Беше ни причерняло и молехме Господ да сме между умрелите. Така се влачихме няколко дни и на два пъти турци пукаха с аркебузите си по нас. Как и защо оцеляхме и аз не знам. В една мразовита нощ, преминахме Дунава по скрибуцащия лед и навлязохме във влашките земи. Настаниха ни в едно село и добри люде ни даваха по нещо за ядене, за да не умрем, а ние им помагахме с каквото можем. След десетина дена дойде пратеник на Павел Джорджич и ни намери. Заведе ни при Михай Витяз. Дионисий Рали скоро стана доверено лице на княза и най-близък негов съветник, а не след дълго той оглави Молдавската църква. В първите месеци аз и Лазар бяхме на негово разположение, но когато при нас дойде Шишман Трети и останалите трима сина на Тодор Балина, ние се сбогувахме с Рали и заедно потеглихме към Русия. Преди да напуснем влашките земи, на два пъти се виждахме с Павел Джорджич, който продължаваше да работи във Влашко и Трансилвания.

     В Русия аз не останах за дълго. Непрекъснато се тормозех, че съм изоставил семейството си и все мислех как да се върна в родния край, докато един ден с Лазар потеглихме по обратния път.  Къде ли ще ни изведе? Но живи сме, живи! Защо ни запази, Господи?

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

СЛЕДВА ВТОРА ЧАСТ