VII

         Вече по-рядко посягах към Доброславовата история. Пак бях в депресия, която се задълбочаваше. По Великден, не само че нямах празнично настроение, а още по-осезателно чувствах лицемерието, студенината и отчуждеността, плъзнали сред сънародниците ми. Сякаш доброто бе поругано и погребано толкова дълбоко, че колкото и да се мъчеше, не можеше да възкръсне. Днес е Гергьовден. Миналата година – на шести май, Либийският съд осъди на смърт петте български медицински сестри, които бяха несправедливо обвинени, че умишлено са заразили със СПИН над четиристотин либийски деца. Оттогава тези българи, като агнета на заколение, всеки ден чакат края на своя живот. През изминалото време нелепо загинаха в Ирак още наши съграждани, войници и летци. Но сега в Родината ни, въпреки сполетелите ни нещастия, всички почиват. Днес е национален празник, посветен на Храбростта - отбелязва го Българската армия, както и обикновените хорица, защото е ден и на овчарите, и на останалите животновъди. Може би само аз отново съм тъжен и унил. Зная, че през 1880 година – по времето на княз Александър Батенберг, започва да се чества Гергьовден и така – до тъй наречената „голяма национална катастрофа”, непосредствено след Първата световна война. От 1919 г. до 1936 г. българите не желаят да празнуват на този ден, защото той все им напомня за унижението, до което ги докарва политиката на цар Фердинанд. От 1936 година честването  е възобновено. Дали отбелязването му пак не трябва да се преустанови? Духовната и икономическата разруха в страната ни са толкова дълбоки, че дори надминават тези след Ньойския мирен договор. Мисля, че първо е нужно да се възвърне смелостта ни да отстояваме националното си достойнство, за да имаме моралното право да празнуваме Гергьовден. Но започва да ме обхваща отчаяние и непрекъснато губя сили и надежда, че отново ние – българите, гордо ще изправим глави. Трябва, трябва да намеря изход сред гъстата, отровна мъгла, която ме е забулила. А може би тя ще ме убие или ще ме упои като повечето от останалите, живуркащи наоколо? Как да се променя така, че и на мене локвата да започне да ми изглежда добро място, а блатото – дори прекрасно? “Напий се, удави мъката си в алкохол!” - викаше ми Дяволът. “Недей, а търпи, търпи и лошото ще отмине!”- чувах и гласа на Ангела - Пазител. Но Господ не смееше да се обади и да ме поучи. Беше се притаил някъде и ме наблюдаваше изпитателно с крайчеца на окото си. Защо ли? Засега реших повече да не мисля по този сложен въпрос, а да се обърна към Доброслав, че умен ми се видеше моят прапрадядо и акъл да ми даде се надявах.

VIII

         Принц Махмуд получи вест от Станбул – майка му го викала да се прибере. Когато взе да ни скланя да го придружим с Илия, поуплашен ми се видя. Бая се поумислих -  дали да тръгна с него? Ами ако тоз поганец капан гласи на тез, що срещу султана искат да се вдигнат? Като останахме насаме с пратеника на Лука Джовани, аз го заразпитвах какво мисли за принца и съгласен ли е с него в сарая на Мехмед III да отидем.

         - Чудя се и аз. Но ако свой чиляк в двореца имаме, по-лесно свободата си ще добием – рече ми Илия.

         - Но как Яха ще ни въведе в сарая? Какви сме ние? Някакви раи срещнал по пътя си и ги поканил на гости! – позасмях се аз.

         - Ще ни представи като чуждоземски друмници – ти за това се не грижи! – успокои ме новият ми побратим.

         - Дали да не преговаряме с някой хайдушки войводи – да ги склоним да укрепят четите си край Станбул, че страшничко може да стане! - мина ми през ума.

         - Мисля да пратим хабер само на свободни хайдути. Ако ние не успеем, то Лука Джовани ще свърши тази работа вместо нас - предложи Илия.

         Дотук хубаво, ама на мене ми предстоеше най-тежкото. Как да кажа на Верка, че пак по друмищата ще се загубя? Наканих се най-подир и от дума на дума, изплаках мъката си.

         - Трудна съм, Доброславе – зимъска пак рожба ще имаме - усмихна ми се тя.

         Постъписах се, ама бързо се окопитих и я прегърнах. Зашепнах, че нигде няма да ходя, додето чедото си не видя и не отчувам.

         - Знаем се вече ние с тебе. Няма да изтраеш и пак ще замитарстваш. Като искаш – тръгвай, а тука Лалка и Пейовица ще ми помагат, че свикнали сме си ние да се подкрепяме. А Райовица, жива и здрава да е -  ще ми бабува, та лесно детето ни бял свят да види. Опитна е тя в тез работи - бързо ми заговори Верка, като да искаше  по-скоро да ме отпрати. Но дип не вярвах аз на принц Махмуд, та лесно взех да се отмятам и веч с него ми се не тръгваше.

         - Няма да се делим сега, Верке! Махмуд Яха да си иде в Станбула, да се разбере с майце си, а той пак ще ме потърси, ако за бунт му потрябвам.

         В една тъмна доба тайно проводих принца и пратеника на Джовани извън Филибето  и си се върнах вкъщи, че кротък стопанин се канех да ставам. Молех се дано лош чиляк да не е узнал, че в дома ми самият Махмуд Яха е идвал на гости.

         Като разбрах, че пак рожба ще имам, нови сили ми дойдоха и къщата се захванах да подновявам, а и с още по-голям мерак взех да работя в Райовата абаджийница. Верка и Дона думаха, че не могат да ме познаят. Домошар чиляк станах и досреди лятото чак и дворчето стегнах, а сетне се приготвих при Лука Джовани да ида и има ли хабер от мой Стойко да го попитам. Така, по живо, по здраво, в чист делник, къде пладне, потропах на дюкяна му. Отвори ми един бизиргянин, дето с дубровничанина търгуваше. С него от предишния път се знаехме - кога първом Стойко в Станимака проводих. Той ме покани да вляза и се зарадва, че тъкмо навреме съм дошъл. Вчера Джовани се бил върнал от Рим, а тая сутрин пък Илия пристигнал от Станбул. Посрещачът донесе кафе с бяло сладко и да си поотдъхна ми рече, докато дойдат моите люде. Скоро на вратнята се показа Илия. Не ми се видя да е дип добре.

         - Изморен ли си или си болнав, друже? – попитах го аз.

         - Тежко ми е, че лоши новини от Станбула нося – рече Илия и неспокойно приседна на крайчеца на миндера. – Отиде си от тоз свят принц Махмуд!

         - Не думай! Та нали уж майка му го викала в сарая? Какво се случи? – изумих се аз.

         - Наистина, първата кадън искала да поговори със сина си. Като останали, уж насаме, тя му рекла, че главният черен евнух, който пазел жените в харема “Топкапъ Сарай”, го бил обвинил пред султана в заговор. После за малко се срещнахме с Яха и страшно разярен ми се стори, когато започна да крои как по-бързо престола на баща си да отнеме. Същата вечер, по заповед на Мехмед III, били удушени и принц Махмуд, и майка му. Като подочух за убийствата, веднага се изнизах от одаята за друмници и към Станимака се запътих, че страх ме хвана нощеска и с мен да се не случи същото -  задъхано ми разправи за ужасната смърт Илия.

         - Коя сега е първа кадън на султана? -  попитах умислен.

         - Хандан – майката на останалите две Мехмедови момчета.

         - Ясна е работата – хитрата наложница е подвела Яха, че неин син да наследи престола! – изцъках аз. - Но дано и дотук султанови люде не дойдат. Забеляза ли дали някой подир теб не вървеше? – поуплаших се за побратима си, пък и за своята си кожа, че нали рожба чаках.

         - Едва ли някой ще мисли, че аз съм опасен чиляк. Махмуд беше принц, ама от мене защо да се бои султанът? Не са ме проследили, сигурен съм! – успокои ме Илия.

         От известно време Джовани стоеше до вратнята и слушаше разговора ни. Сега той се затюхка:

         - Дано не са стигнали и до тук султановите очи и уши, че нас няма и да ни душат, ами направо ножът ще играе – за тях ние сме едни прости раи. Голяма власт има главният черен евнух и сигурно отдавна, със свои доверени люде, е следил принц Яха – къде ходи и с кого се среща.

         - Щом още в Станбула не ме убиха, а ме оставиха по живо, по здраво чак дотук да стигна, разминало ми се е не само на мен, а и на вас – зауспокоява ни отново Илия.

         - Да беше в битка с пустите османци, тогаз да отида да мра, ама така, заради Махмудовия заговор и жаждата му за власт, дето донигде го докара, не ми се гине - рекох аз и заразпитвах Джовани разбрал ли е нещо за мой Стойко.

         - Здраво ти е момчето, нахранено, облечено и добре се учи, не го мисли! – позасмя се Джовани, ама аз продължих да го разпитвам, че исках по-надълго да ми разкаже що знае. Тогава търговецът ми описа как изглежда Климентинския колеж в Рим, в който сега синът ми живееше и знания добиваше. После стана дума и за учителите на момчето ми. Доволен останах от разказите му и вече имаше що да предам на Верка и на Дона, кога си се върнех във Филибето. Но аз не преставах да задавам въпроси на Джовани и за най-малките дреболии, та по едно време той се усмихна и ми рече:

         - Искаш ли следващия път заедно в Рим да отидем и Стойко да видим?

         - Обади ми се, когато пак се каниш да заминаваш! Тъй се случи, че друга рожба с жена ми чакаме, та кога мине раждането, ще се срещнем и ако не мога с теб да дойда, поне ще предадеш на Стойко братец ли има или сестрица!

         На другия ден си се прибрах при Верка и Дона във Филибето и пак за работа се захванах, че сега, повече отвсякога, добър стопанин исках да бъда.