От деня - 38.
Седя си, подсвирквам си, даже си подпявам…
Хубаво настроение.
А две познати момичета подмятат: „Господине, пиете ли си хапчетата редовно?”.
Позачудих се, пък загрях.
Демек – абе, да не съм мръднал, та така съм се разпял?
При това трезвен?
И въпреки че момичетата ме познават и знаят характера ми – далеч от мрачния?
Задето си подсвирквам? Което май е много, ама много неподходящо за времето и положението ни?
Сетих се за картинките от живота в ония държави, дето им викаме „бели”.
По улицата усмихнати хора. Извинения, поздрави, просто светещи зъби.
Разговори в усмивки – дори, когато информират, че някой е починал. И най-вече, когато в случая става дума за тъщата.
Да, това е автоматично.
И в много случаи си е откровено лицемерие.
Но то и възпитанието си е лицемерие. Искаш да кажеш някому, че е говедо, обаче се налага да премълчиш. От куртоазия.
Не са позволени дори интелигентни откровения. Например, да отбележиш, че еди-кой си е по интелигентност на второ място след табуретките.
Обаче, да се върнем на усмивката.
Времето ли, историята ли, манталитетът ли – но у нас на усмихнатите хора се гледа с подозрение.
Сериозен – значи сигурен. Дори тая сериозност да е израз на тъпота.
Тъп – обаче, безопасен.
Интелигентният е опасният. Защото може да измести шефа си.
И преценява, оценява, разбира.
Поради което хората предпочитат да са мрачни – често и когато са пияни.
На смеещия се гледат като на луд.
Абе, тоя няма ли си проблеми? Защо се хили?
Мисля си, че ако оставим на някои хора, всеки усмихващ се на обществено място ще бъде арестуван. За неприлично поведение.
Или сметнат за луд.
Не пиещ хапчетата.
Та по нея причина вече се опитвам и аз да ходя като че – както казва народът, са ми потънали гемиите.
С изглед на вкиснала миналогодишна туршия…
© Георги Коновски All rights reserved.
